Ако използваме едно клише, изтичащата година бе изпъстрена с бурни събития и неочаквани обрати. Те несъмнено представляват интерес за политическите анализатори, защото не са случайни, а отразяват дълбоки и устойчиви кризисни процеси в българския обществен живот. Но има една специална особеност на изминалите 12 месеца и тя е стряскащата
Неадекватност на поведението
на българската политическа класа в контекста на тревожните тенденции в страната, региона и света. Неадекватност, говореща за неспособност да се анализират задълбочено възможностите и заплахите и изразяваща се в постоянно перчене (подходяща изглежда и позабравената дума от селския бит „пуйчене“). Лошото е, че перченето (пуйченето) води до пропиляване на редки шансове и още по-оскъдни ресурси.
Да вземем като пример вътрешната политика. В началото на годината БСП се перчеше, че ще разпердушини ГЕРБ на предсрочните избори. В интерес на истината, имаше реална възможност да ги спечели, но я проигра и се случи нелогичното (към края на миналата година) – трети мандат за Борисов след две пожарни измъквания от властта.
Патриотите се пуйчеха като непримирими националисти, но бързо кротнаха след влизането в управлението и загладиха перчемите и говоренето си. Политици и обслужващи ги „експерти“ се перчат с непрекъснато нарастващите доходи и спестявания на населението, но е ясно, че от слабите признаци на икономическо съживяване извличат полза едва няколко процента от нацията.
Управляващите като цяло се перчеха с чутовната си правителствена програма „на полза роду“, а вече дори не си спомнят за нея. С драматичен патос обявяват смели решения, а след това тихомълком ги ревизират „в името на разбирателството“.
Опозицията се перчи, че вече е „готова алтернатива“ за управление на страната, но обществото не намира доказателства за това и не е готово да й повери властта.
Всички заедно се перчат, че са „елита на нацията“, но всекидневно се държат така, че героят на Алеко Константинов ни изглежда като свенлива девица от католически пансион. В резултат имаме задълбочаващо се разминаване между високото самочувствие на управляващите и реалното съществуване на управляваните, а България остава най-бедната, най-топящата се, най-застаряващата и най-болната нация в класацията на страните от ЕС (че и в много други класации). Публикуваният преди известно време отчет за изпълнението на Актуализираната стратегия за демографско развитие на България показва по неопровержим начин горчивите истини. И въпреки това перченето продължава.
Нещо повече, през изминалата година то изведнъж се превърна в предпочитан експортен продукт. След като напреднаха с преодоляването на тежките проблеми на обществото ни, българските политици решиха, че е време да започнат да се перчат пред света.
Изведнъж се оказа, че сме за пример на останалите (като икономически локомотив, генератор на стабилност и всеевропейски миротворец) и дори можем да водим – „и на изток, и на запад“. Разпределяме роли и задачи, поучаваме останалите как да преживяват миналото си. С една дума, чувстваме се способни да
Въртим геополитиката като кубчето на Рубикон
(пардон, май бе Рубик). Вместо да набележим скромни, но реалистични и най-важното – реално полезни цели (за нас и за другите в Европа), изперчихме се и поставихме като приоритет на европредседателството си задача, несъразмерна за нашите възможности, необозрима в бъдещето и очевидно нееднозначно разбирана в ключовите европейски столици.
За сравнение, естонците избраха за приоритет „Дигитална Европа“ – нещо, което едновременно е тяхна силна страна и представлява реален интерес за общността. Така, без да се надуват и без излишен шум, постигнаха конкретен напредък, извлякоха реални ползи и направиха отлична реклама на страната си.
След цялото това вътрешно и международно перчене, за поредна година огромното мнозинство от българите нямат с какво особено да се похвалят – нито в материален, нито в духовен план. И се утешаваме с древната китайска мъдрост, че истински богат е не този, който има най-много, а този, който се нуждае от най-малко.
Може би написаното звучи песимистично, особено в навечерието на най-светлия християнски празник. Но крайно време е българските политици да разберат, че биха имали повод за самочувствие и високи самооценки само когато успеят да убедят народа, че наистина работят за неговото, а не за собственото си благоденствие.
