Иван Вазов пише поемата „Грамада“ през 1879 г., когато за няколко месеца е председател на Окръжния съд в Берковица. Завършва я така: „Злите спомени в душата скоро не заглъхват“. Прав е поетът – не заглъхват лошавините, макар че отде да знае, че българският ХХ век ще се напълни и препълни с точно такива „зли спомени“, с памет за горчиви деяния. И че грамадите в българската история няма да спрат да растат.
Скулптурата на Андрей Врабчев „Покаяние-паметник на жертвите на комунизма“, изложена в Галерия „Райко Алексиев“ от 15 до 23 март 2018 г., е тъкмо от рода на Иван-Вазовата грамада, сиреч инсталация на паметта, която да указва, че все пак грозните дела на тоталитарният български комунистически режим не са забравени и няма как да бъдат забравени. Макар че Андрей Врабчев тръгва от малко по-различна позиция: „Повече от четвърт век посткомунистическите общества продължаваме да сме жертва на комунистическите ни режими. Звучи абсурдно, но е факт. Предаващите се от поколение на поколение страх и изкривени ценности не ни разрешават да бъдем истински свободни и достойни, да вникнем в демократичните ценности и принципи и да се развиваме достойно и напредничаво“. Да, казва скулпторът, не сме забравили комунизма, но не сме го забравили не като безрадостно минало, а като продължаващи и в момента умствени изкривявания, водещи ни към уродливи практики. Практики, които по отношение на свободата и демокрацията нямаме нито желание, нито старание да ги сторим вътрешни норми и правила на житейско поведение. Останахме си като че ли комунисти след комунизма, тоталитаристи след тоталитаризма…
Може би поради това телата, които виждаме струпани във формата на куб, са на наши съвременници, хора от ХХІ век. Всяко е на действителен човек, съгласил се да участва в проекта. И този избор от страна на скулптора не е случаен, защото – макар и уж вече преодолели онова време, уж вече отдалечило се от нас така, че младите сред нас почти нямат понятие за него – стои им като в мъгла, като пушилка, вдигана от множеството интерпретации и дори завоалирани адмирации, но въпреки това то продължава да гангренясва душите ни – жертви сме му ние, негови колатерални жертви. Андрей Врабчев е прозрял това тежко днешно наше неблагополучие: „Тя е паметник на жертвите, направен от самите тях“. Да, ние сме създателите на този паметник, ние сме материалът за този паметник, ние сме и публиката на този паметник. Грамада, която доброволно нахвърляме върху себе си без да сторим дори и намек от усилие, което да ни освободи от нея. С което да се освободим от нея. Напротив, с мерак я грамадим…
Тяло връз тяло, тяло връз тяло, тяло връз тяло… Толкова много, чет нямат. На мъже, на жени, на старци, на деца: всички сме поразени, всички сме заразени. Затова и всички сме там, на/в грамадата. Съставяме я. Но и по-лошо: грамадата е в нас; тя ни съставя. Андрей Врабчев иска с този паметник по един парадоксален начин не да я укрепи, а да я събори, да я разпилее като прах във времето. И решението му да извърши това като покаже, че всъщност ние сме грамадата, е най-удачният начин да го стори. Защото само тогава ще успее, когато ни свести, че няма кой друг да разруши тази толкова задушаваща ни грамада, освен ние самите. Този паметник е призив, този паметник е зов: „Събудете се, разпилейте я!“ Иначе ще си останете тези окайващи се окайници, на които всички са им виновни без да откриват грам вина в себе си. А в действителност не е така, в действителност е обратното, настоява скулпторът: „За да се постигне това, трябва да признаем пред себе си, че колкото и да продължаваме да сме жертва, толкова сме и собствените си палачи, и да се покаем за престъпленията си. Да бъдем по-смирени и по-достойни“. По-смирени и по-достойни – само така се рушат грамадите. Грамадите, които сами си струпваме и от които отново сами трябва да се освободим…
