Андрей Врабчев е роден през 1977 г. Завършва Националната академия по Изкуствата в София, работи предимно със скулптурни инсталации.  

 

През изминалата година по-широката публика сякаш ще Ви запомни с мумията на комунизма върху Мавзолея и кървавото езеро по случай 9-ти септември. Защо още ни посещават призраците на комунизма?

Те не са си тръгвали. Според мен основният проблем е, че проблемът с комунизма е морален. Решенията, които търсихме за преодоляването му, бяха на друго място и съответно моралните поражения дават отражения върху всички останали аспекти от живота. Изкуството не може да е пряко свързано с политиката. То е ангажирано именно като морал, там, където се преплитат вечните въпроси. Моралът е във връзка с всички тези вечни въпроси, които касаят живота и смъртта.

Мумията на комунизма
Мумията на комунизма

Затова се занимавам с тази тема. Аз имах и друга изложба, посветена на това. Там композицията ми беше, че ние продължаваме да сме жертва на комунизма, именно, защото тези морални изкривявания се предават от поколение на поколение.

Ние сме не само жертва, но и собствени палачи. Докато не признаем, че това е така, докато не признаем, че болният не признае, че е болен, той не може да се лекува. Това са въпросите, които ме интересуват много повече.

И статуята на Бойко Борисов, и мумията, могат да бъдат поставени в много по-широк контекст. Тъй като тези процеси на някакво консервиране на проблеми и задържането им в обществото, това са процеси, които са и в световен мащаб.

В конкретния случай аз се обърнах към този проблем, а и контекстът в България е много ясен, а и архитектурната среда на стария Мавзолей ми дадоха много добър повод да направя това нещо. Съвременно изкуство има този проблем – средата е такава, че изисква авторът да бъде насочен към съвременен проблем. В един по-дълъг план това лишава автора от послание, защото когато това се забрави и контекстът изчезне, не винаги работите успяват да оцелеят.

Аз, като гражданин, страдам за това, което се случва. В същото време се радвам, че нещата все пак много се промениха. Лошото, което се случва, според мен, не е това, което ни донесе демокрацията, а остатъците от комунизма, премълчаните разговори, липсата на справедливост и яснота. Това ни прави негодни и в много отношения, включително в културния живот, в самочувствието на цялото общество.

Мумията на комунизма
Мумията на комунизма

Всеки има правото да приеме или отхвърли както моята позиция, така и това дали ще мумифицира комунизма, дали ще бъде различен. Ако всеки един води тази битка, тогава цялото общество ще се промени. Не можем да разчитаме на това, че едни промени ангро водят до промени във всяка една личност. И тук отново стигаме до въпроса за личната отговорност и до комунизма, при който всички бяхме отговорни за всичко. Така че, нещата са много свързани. Аз лично виждам отпечатъка на това мислене на твърде много нива и то несъзнателно, което означава, че това е останало като културно напластяване.

Най-силното ми оръжие е моята професия, с която се занимавам почти от дете. И най-накрая се престраших да свържа обществено-политическото с културното. Не знам дали винаги ще бъде така. По принцип, разсъждавам в други посоки, когато става дума за изкуството. Но пък най-неочаквано това се оказа придобилото най-голяма популярност от моята работа.

На 9-ти септември българските комунисти, ръководени от КГБ, избиват около 30 000 българи, нарочени от тях за фашисти. В основата си това е българската интелигенция. Това ли е кървавото езеро, което Вие изобразихте?

Проблемът с 9-ти септември отново е морален. Проблемът е, че след като беше ясно, че този режим е окървавен, че е вкарал хора в лагери, че е променил пътя на цялото ни общество, след като той беше уж осъден със закон, към който няма част как да бъде прилаган, продължава дори от парламента, той да бъде славен. Той е славен и дори маркетингово се използва от десни политически лидери, например, нашият премиер флиртува с образа на Тодор Живков.

Кървавият фонтан по повод 9-ти септември
Кървавият фонтан по повод 9-ти септември

Това е абсурдно. Моралът е способността да можеш да различаваш добро от лошо. Това е един големите проблеми, нанесен от комунизма, хората престанаха да различават добро от лошо и в името на оцеляването, могат да бъдат напълно безпринципни, смятайки, че да оцелееш и да спасиш добруването си, е най-висшата ценност.  Когато си принципен и последователен, можеш да спечелиш много повече. Разбира се, рискуваш и да загубиш много повече.

Така че, проблемът с 9-ти септември е, че това е събитие, което малко или много не се е случило като българска история, в смисъл, че е нямало ресурсът да се случи такава революция. Да, разбира се, имало е някаква форма на преврат, но той е бил подкрепен от идващата съветска войска. Веднага след 9-ти не е имало такива ексцесии. Те започват малко след това.

Кървавият фонтан по повод 9-ти септември
Кървавият фонтан по повод 9-ти септември

Оттам започва друг морален проблем – човекът не е ценен. До ден днешен и в цялото отношение в България, всичко се прави не за човека, а се прави на някакви бройки, на база на усвояване на някакви средства. Резултатите ги виждаме. Когато нещо се прави за хората и с идеята то да им бъде полезно, може да не е напълно успешно, но със сигурност се усеща едно подобряване. А, когато нещата се правят за цифри, средства или голи политики (въпреки, че политики реално не се провеждат), тогава резултатите не засягат пряко обществото и хората. Така че, отново се стига до някакъв морал. Градоустройството, автоцентричната култура, която се налага, особено в столицата, а и в другите градове, се прави въпреки човека. Това са останките и напластяванията на комунизма.

Кървавият фонтан по повод 9-ти септември

Преходът не е нещо от тук до тук. Преходът е непрекъснат. Дори в момента сме в преход, но не е казано, че той е от комунизма. Целият живот е едно развитие, а развитието е преход от едно към друго състояние. И трябва да сме наясно, че в случващото се от последните 30 години основни играчи са хора, формирани в предишния режим. Тоест, не можем да обвиняваме това, което се случва и демокрацията, и новите принципи, за виновни.

Виновни сме самите ние, тъй като до голяма степен все още функционираме по онзи, предишния начин. И за мен нещата отново опират до моралните категории, до възможността да различаваш добро от лошо, хубаво от грозно. Тук идва функцията на изкуството. То е непреодолимо и всеки ще общува с него, но стремежът към красота е форма на свобода. Тоест, имаш избор. Когато нямаш право на избор, няма как да търсиш по-хубавото, а взимаш каквото ти се предлага. Така че, присъствието на красота, на удобство, дори на лукс (в добрия смисъл) са неща, които малко или много запазва човешкото. Разбира се, преекспонирането, залитането в лъскави неща, в охолство, в някакви крайности, води до отрицателни последици.

Мумията на комунизма
Мумията на комунизма

Стремежът към нещо по-добро движи света. Това е началото и на свободата. Виждате как нещата са много свързани, особено от моята гледна точка на някакъв творец.

Живеем вече 30 години в условията на демокрация. Макар и да имаме забележки към нея, все пак сме членове на НАТО и ЕС. Защо по-голямата част от българите сякаш не могат да решат дали са демократи или тъгуват по комунизма?

Първо ние никога не сме били комунистическо общество. Комунизмът е утопия. Аз и друг път съм го казвал, за източноевропеецът комунизмът няма много общо с идеите на Карл Маркс, но идеите на Карл Маркс водят до това, което ние влагаме в думата комунизъм.

Мумията на комунизма
Мумията на комунизма

А какво влагаме ние? Един нечовешки режим, човек, който не уважаваше личността, който доведе до бедност, до недоверие в обществото. Това овълчване, за което говореха през 90-те години беше резултат от предишните години и то остана, подпомагано активно. Комунизмът не разрешаваше да си свободен. Никой обаче не може да те лиши от свободата вътре в теб. Това е един друг мит, че могат да контролират всичко и много хора му повярваха. Това също е една големите травми на комунизма – начинът, по който бяхме учени да възприемаме себе си – като роби. Тези митове още не могат да бъдат преодолени.

Може би аз не съм специалистът, който да го каже, но пък е очевидно – ние сме последната държава от социалистическия блок, която има прокуратура от Сталински тип. Ето Ви я мумията, ето го гледището върху проблема, което не е променено. Така че, доколко живеем в демокрация, не е ясно.

Аз смятам, че сме някакви тогава, когато го правим – ако аз съм спрял преди 40 години да играя футбол, не мога да кажа, че съм футболист, а че съм бил футболист. Това, че ние имаме някаква демократична рамка и че се пишат закони, не означава, че цялото общество функционира по този начин. В края на краищата, така беше и в комунизма – законите се спазваха от един кръг хора, останалите (и то тези, които ги пишеха) живееха извън тях.

Мумията на комунизма
на снимката: Андрей Врабчев пред Мумията на комунизма

Това продължава да съществува като разбиране – че законът е само за някой. Това пречи на демокрацията, защото законът е за всички. А това битува.

Културата е моделът на нашето поведение. Културата беше оставена да се случи като някакво следствие от икономическите промени. Но какво стана – икономиката се промени и това в някакъв дълъг период ще доведе до някакви промени. Но на ежедневно ниво, културата, която се унаследяваше, която се възпитаваше, беше от предишните поколения.

Страхът, това да не се противопоставяш, да не търсиш справедливост, за да не си създаваш проблеми, остана като някаква традиционна култура и това е едно наследство от комунизма.

Нещата за мен стоят по този начин и затова се бунтувам. На мен ми е мъчно, че може би това, което правя, трябваше да бъде правено от поколението на моите родители. От друга страна, ясно си давам сметка, че не можем да искаме това от тях. Аз съм отраснал в среда, в която ме е карала да бъда свободен, да гледам по друг начин на събитията, цялото ми детство е минало в комунизма. Тук идва друга скоба – ако не помним фашизма, трябва ли да се възхищаваме и да бъдем романтично настроени към него? Не. Всичко лошо трябва да бъде помнено и отхвърлено, както и всичко добро трябва да бъде помнено.

Тук се връщам на Вашия въпрос – според мен, носталгията към комунизма е носталгия към младостта. Всеки си спомня младостта като някакъв период, в който всичко е било по-хубаво. Един от големите полски дисиденти, на въпрос дали има носталгия, казва: „Разбира се, аз бях на 25”.

Мумията на комунизма
Мумията на комунизма

Смятам, че умело се злоупотребява от някои кръгове с това нещо. Освен това, да има носталгия. Това чувство, че нищо не зависи от теб е много удобно, много комфортно. Когато се примириш с това, заживяваш много спокойно. Това е спокойствието на роба. Той знае, че господарят ще го нахрани, стига да не се бунтува. По това страдат много хора. Страдат по това, че е имало малко, но нищо не зависи от теб и не носиш отговорност. В една истинска свобода, когато човек е истински свободен, той иска да прави нещата сам, те да зависят от него, той да има избор. Това означава да носи отговорност и да понася много по-голяма тежест, отколкото ако е на заплата и всичко е малко, но гарантирано.

Този тип мислене съществува в цял свят, не е някакъв български феномен. Въпросът е, че комунизмът успя да извади на преден план като жизненоважни качества лошотията и примиренчеството. Това бяха качества, които гарантираха развитие. Ако ти си примирен (не смирен, защото има разлика) с всичко, ако си готов да доносничиш и да сътрудничиш на тази система, ти си нахранен. Друг голям проблем е, че в България гледаме на щастието и на успеха в храна и лични придобивки. Ако това го има, нещата са добре. Но не си задаваме въпроса какво губим. Както е казал Ботев: „да си доволна свиня”. И като че ли, това стана много важно. По-важни са други неща.

Във външната ни политика, в конфликтите ни с Македония, защитаваме позициите на Живковизма, на комунистическа България. Те не водят до постигане на нашите интереси и едно добруване. За мен това също е болезнено.

Какво бихте пожелали на себе си и на останалите българи през следващата 2020г.?

Ако обичаш ближния си, всеки един човек ти е близък. Бих пожелал на всички хора да са здрави и силни. А специално на най-близките си, тоест на цяла България, бих пожелал да са по-силни и да имат волята да бъдат добри. Добротата иска  да имаш воля, да се отстояваш, да имаш позиция. Това е свободата. Свободата е да си активен, а не да си свободен да не правиш нищо. Така че, пожелавам на всички българи да са здрави, да имат повече деца и да имат силата да са добри.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!