Христо Иванов
на снимката: Христо Иванов
Христо Иванов е български политик и юрист. Бил е заместник министър-председател и министър на правосъдието в служебното правителство на Георги Близнашки от 6 август до 7 ноември 2014 г.
В периода 7 ноември 2014 г. – 18 декември 2015 г. е министър на правосъдието във второто правителство на Бойко Борисов. От 7 януари 2017 г. е ръководител на ПП „Да, България!“. От 12 април 2018 партията е част от дясното обединение „Демократична България“.

 

 

Г-н Иванов, снощи се проведе заключителният дебат на „Да, България” за формиране на листата за европейските избори. Как премина снощното събитие и кои са фаворитите до момента?

Имаме 17 фаворита, колкото са и кандидатите. Очакваме една нарастваща група от наши симпатизанти и съмишленици да гласуват за тях.

Това, което се видя вчера е, че има наистина голямо разнообразие от идеи, от биографии, от характери – хора, които идват със собствена физиономия. Тези хора не са снахи, не са кръщелници, не са кумове и кумци, не са партийна номенклатура. Това са хора, които нашите симпатизанти са номинирали и те ще решат в крайна сметка как да изглежда листата.

Към момента над 8000 души вече са си изтеглили нашето приложение, регистрират се за гласуване, ще има гласуване и не само чрез приложението, така че очакваме доста голяма група хора да се произнесе. И в този смисъл няма аз да посоча кои са фаворитите и това е най-хубавото на този процес.

Видяхме, че представихте много млади и перспективни хора, но до какви изводи достигнахте снощи – има ли в България проевропейски политици и проевропейски политики?

Беше много важно вчера не само от гледна точка на това, което се каза от сцената, но и въпросите, и публиката, която се събра – имаше немалко хора. Това е една общност, която формира своето политическо представителство в ЕП и тази политическа общност е най-проевропейската общност в България, най-европейската общност в България, бих казал.

Това, което ние знаем и виждаме в целия този процес, е, че да, в България има интелектуалния капацитет, има професионалния капацитет, експертизата да осигурим представителство на националните ни интереси на европейска сцена така, че да имаме много по-голяма и смислена роля в изграждането на ЕС.

Най-важното е да избегнем изпадането си в периферията и същевременно да използваме по-засиленото си придвижване и интегриране в ядрото на ЕС като най-големия лост за модернизация на страната и по този начин да си осигурим развитие и просперитет. Защото тези две неща са двете страни на една и съща монета.

Да, в „Демократична България” сред нашите кандидати и нашите експерти, които вчера вечерта показахме, има хора, които могат да осъществят такъв политически курс.

Успява ли обаче да го осъществи и правителството, или то постоянно се лута между номенклатурите на Юга, Изтока и Запада?

Правителството се лашка между желанието си да покаже, че са „Граждани за европейско развитие на България” и съдбата си да бъде носител на захвата на българската държава от мафията.

Това управление е заложник на българската системна корупция и то не може да осъществи тези реформи, които са необходими. Нещо повече – те освен че не могат, и не искат, и не знаят как да ги направят.

Нека да ви дам най-очебийния пример. Майката на всички реформи е въвеждането на електронно управление. Това означава радикална модернизация на държавата, на администрацията. Бяха похарчени вече над 2 млрд. лева за това и Томислав Дончев продължава да се появява по студията и дълбокомъдрено да говори нещо, но няма резултат.

Виждаме, че Търговският регистър продължава да се дъни след тази огромна криза, която беше причинена. Виждаме, че редица други системи не могат да сработят. Тези хора нито знаят как, нито имат волята, нито имат свободата или желанието да въведат електронно управление.

По същия начин стоят нещата с поредица други реформи. Имаме една комбинация от правилни заявки от време на време (еврозоната, модернизацията на нашата армия, макар и засега да говорим само за самолети, отношението към Западните Балкани), но те не могат да бъдат подплатени със сериозни и амбициозни стъпки, които са необходими, за да може да бъде осъществен техният потенциал.

Споменахте и дискусията за самолетите – тя като че ли раздвои обществото на произточно и прозападно настроени хора. Преди 5-10 години обаче като че ли изглеждаше категоричен цивилизационният ни избор на Запад. Днес обаче не изглежда точно така – какъв в коментарът Ви?

Българското общество продължава да бъде носител на големия възрожденски идеал за европейска България. Европейска България не е нещо, което нашето поколение е измислило. Това е въжделение на нашите възрожденци и това продължава да бъде така.

Нашите деца отиват на Запад да учат, не отиват на Изток. Когато хората трябва да гласуват с краката си, когато хората трябва да правят избори за собствения си живот, те са несъмнени европейци, несъмнени привърженици на демократичния, свободния модел на пазарна инициатива и на свобода във всяко едно отношение.

Да, има много силна пропаганда, да, има много силно промиване на мозъци. Това позволява по определени въпроси до голяма степен изкуствено да се конструират едни социологически реалности.

Едно е да те питат какво мислиш за Русия, и аз естествено бих казал хубави неща, но друго е да те питат дали искаш да живееш в Русия на Путин, дали искаш Путинов режим тук, у нас, или предпочиташ България да бъде част от свободния свят. Това е съвършено различен разговор.

Много често, когато на нас ни се обяснява колко много българското общество иска да развиваме отношения с евразийския съюз или Путинова Русия, не се прави разлика между Путин и Пушкин, а това е съществена разлика.

Аз нямам никакво съмнение, че българските граждани много добре разбират, че бъдещето на България е свободата, демокрацията и ЕС.

Пред всяко поколение политици в различните времена стоят различни политически задачи. Кои са най-важните задачи, които трябва да бъдат разрешени днес?

За България и за ЕС голямата задача е адаптацията към променящата се световна реалност. От една страна имаме един технологичен взрив, буквално. Това е не просто една технологична революция, която трансформира живота ни, а поредица от такива революции, започвайки от информационните технологии, минавайки през нанотехнологиите и стигайки до биотехнологиите. Всичко това ще изисква много бързи и сериозни усилия за адаптация от обществата. Това е едната страна на тази промяна.

Другата страна на тази промяна е фактът, че поредица от глобални сили изоставиха или изглежда да изоставят и да се разколебава тяхната привързаност към идеята за световен ред, основан на правила. Те се връщат към една политика, която на български можем да преведем като „всяка коза за свои рога”.

Това означава, че европейските страни трябва в една много по-конкурентна среда, изправяйки се срещу гиганта Китай и в много по-малка степен можейки да разчитат на подкрепата на Америка, трябва да намерят своя модел на адаптация към една сериозна промяна.

Това важи и за България. Тази промяна е толкова важна, че тези, които успеят в следващите 10 години да се адаптират към цифровата икономика и към цифровото общество като такова, тези, които успеят да се адаптират към огромните промени и предизвикателства на биотехнологиите, ще бъдат печелившите. Тези, които не успеят, ще бъдат губещи и ще бъдат губещи със страшно много.

За България специално това да успее да бъде участник в ядрото на ЕС е най-добрият шанс за колективно оцеляване на Европа в конкуренцията и колективно осигуряване на Европа в проспериращата част на човечеството.

От тази гледна точка ние трябва да отбраняваме възможността хората да са образовани, да има яснота кои са фактите, да имаме демократични институции, така че хората наистина да участват в тези избори, които предстоят и които ще са много по-важни, отколкото тези поколение преди нас.

Трябва да се гарантира, че България ще бъде част от един голям пазар и една голяма отбранителна общност, институционална общност, за да не бъде лесна плячка на „китайския дракон” и други „дракони”, които обикалят около нас.

Отбраняването а свободата, на свободния избор, на човешкото достойнство, на конкурентоспособността в по-големи групи държави е решението на това предизвикателство. Това, което е необходимо на България е управление, което може да направи бързите стъпки към нейната модернизация, така че да гарантира, че тя няма да изпадне от технологичните тенденции и ще може да заслужи мястото си в ядрото на ЕС, а няма да бъде в периферията.

Това е огромно предизвикателство. След вчера аз съм много оптимистичен, защото виждам, че в България има хора, които имат визията, имат волята имат характера и интелектуалния потенциал да осигурят такова управление. Сега остава да получим подкрепа.

Изкушавам се да Ви задам и един малко нестандартен въпрос – в България има тенденция да се обвиняват политиците за всичко, но могат ли да имат някаква вина и избирателите, които на практика са ги поставили на тези места?

Политиците работят за избирателите и в този смисъл избирателите са наши клиенти, а клиентът винаги е прав. Така че не очаквайте от мен да вляза в критика на избирателите. Това е в кръга на шегата.

Ако трябва сериозно да отговоря, ще кажа, че трябва на първо място да премахнем разделението между политици и избиратели, защото идеята, че има някъде една професионална самодостатъчна класа от политици, които взимат решения, е порочна по естеството си.

Ако политиците престанат да бъдат граждани, ако няма кръвообращение между гражданите и политическата класа така че да се осигурява реално представителство на гражданите, ако имаме една номенклатура, наследена до голяма степен от предишния режим, който продължава да се възпроизвежда вътрешно, да, тогава имаме това ясно разделение. Но именно това разделение е проблемът.

В момента, в който ние имаме една истински функционираща демокрация, аз искам да бъда гражданин и по никакъв начин не искам да бъда част от една полу-жреческа каста, която решава съдбата на страната ни. Това е дефиницията за корупция. В момента, в който имате такава каста, която сама решава без оглед на интересите на гражданите, на техните желания, това е коренът на корупцията. Оттам нататък започва цялото зло.

Кой е виновен за това положение на нещата? Виновна е кастата, няма никакво съмнение. През 89-а година ние имахме едно общество, което беше отучено да участва в политическия живот, което нямаше елементарни умения за политическа самоорганизация нямаше ноу-хау за това как да бъдеш ефективен гражданин в една демократична система, защото това не е проста работа.

Тази политическа каста, която беше взела тогава решение да се възпроизвежда, много внимателно охранява подстъпите към политическата система. Знаете ли защо в България няма пряка конституционна жалба?  Ами за да се гарантира, че няма така да се каже „случайни” граждани да задават непредвидени въпроси. Политическата каста запазва за себе си конституционния контрол и дори това, което ще стигне като въпрос до КС, за да не вземат гражданите да задават някакви въпроси към българската Конституция и да осигурят нейното развитие.

Това е само един малък пример за това, че ние имаме много внимателно програмирана фасадна демокрация, която не позволява на гражданите да участват. От тази гледна точка това, което ние правим (независимо колко ще бъдем успешни, колко подкрепа конкретно ще получим) има потенциала да промени този баланс между това какво могат на практика гражданите да направят и какво може политическата каста да им забрани ефективно да поискат като власт.

Ни се опитваме по всякакъв начин да върнем инициативата на гражданите, да създадем това ноу-хау как граждани (защото аз съм това) могат да се опитат да се „набъркат” в работите на кастата. Както виждате не ни се радват особено в тази наша политическа каста, но няма да се откажем да наложим наистина участие на гражданите, така че да върнем демокрацията в техните ръце.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!