Границата между Княжество България и Източна Румелия е минавала на по-малко от 40 километра от родния ми град Самоков, близо до Ихтиман. Имало е граничен камък и караулка, място, където са били граничарите. Стояла е по-малко от 7 години, но и до днес, 130 години по-късно, има спомен за нея. Хората наричат местността Караулката.

Днес двете Българии са едно и честват 130 години от Съединението. Но споменът за разделението е останал.

Трудно е да се каже кое драсва чертичка в общата ни памет и кое просто отминава.

Разделянето на България от Берлинския договор е нещо, което е останало. В ония години то е предизвиквало гняв, но не и отчаяние. Парадоксално, но разпокъсването на България я е създало, понеже е направило така, че българите са се осъзнали като българи, като общност, която има споделени цели и ценности.

Когато Чардафон Велики отива в конака в Пловдив да арестува губернатора Гаврил Кръстевич, пашата не се противи и доброволно дава символите на властта с простите думи – И аз съм българин, момчета.

Днес е време на глобализация, на смиване и размиване на националните граници – не само във физическия смисъл. Едва ли не е проява на лош вкус, ако речеш, че си българин.

Да. Ние сме европейци. Но първом сме българи.

Времената на подем, каквото е времето на Съединението от 1885, са времена, в които българите са искали да бъдат българи и да бъдат едно.

Европа и тогава, както и сега, е била шарена и разнолика. Ту хуманистична и великодушна, ту егоистична, алчна и безогледна, ту сервилна и страхуваща се откъм Русия, ту способна да застане срещу нея.

Това, което ни е опазило, е, че онези българи са успели да останат българи, без да се отказват от Европа и без да се страхуват от Русия.

Същото важи и днес.

Честит Ден на Съединението, българи.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!