СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Малин Кръстев: Публиката има нужда от веселба и се страхува от среща с тежките проблеми

Малин Кръстев е знакова фигура в актьорското съсловие. Дългогодишен актьор в Младежкия театър и гост на сцените на други столични театри, той от няколко години се захвана и  с режисура. През новия сезон в Младежкия излезе под негова режисура спектакълът „Като трохи на прозореца“. Малин прекрачи още една граница – написа пиесата „Семеен албум“, която се играе на камерната сцена на Младежкия театър и се радва на  успех и сред зрителите, и  сред  критиците.

От много години е и водещ – на шоуто по Нова тв „Господари на ефира“, където си партнира с някои от другите любимци на зрителите Димитър Рачков, Зуека, Геро,  Румен Угрински, Мария Игнатова, Ненчо Балабанов.

Малин Кръстев има син Борис, който се роди от семейното му съжителство с актрисата Станка Калчева. Лятото на тази година двамата с Борис прекараха месец и половина в къщата на Младежкия театър в кв. Василико на Царево. Специално за Дебати.бг известният актьор говори за несгодите в театъра, за шоуто „Господари на ефира“, за плановете  и за сина си Борис.

Малине, интересуват ли те темите, които витаят в публичното пространство? Може ли от някои да стане театър?

Ако са политически, не ме интересуват. Винаги съм бил аполитичен. Но като данъкоплатец имам право да изисквам от политиците  да си вършат работата. Покрай „Господарите“, като виждаш това безумие, се пренасищаш от омерзение. Не може да си публична личност и да не се  вълнуваш от  темите на всекидневието- как живее българинът, с какво се сблъсква, ритъма на делничния  му живот.

Реално аз комуникирам с хората, които са в залата. Те изповядват болките и чувствата си. Длъжен съм да давам отговорите на въпросите, които си задават. Единственото, което напоследък си мисля, е, че хората имат нужда от веселба. Голяма част от публиката изпитва страх от среща с тежките въпроси. Тя иска да гледа нещо лесно смилаемо, сръчно написано, да се забавлява.

Някои театрали наричат актьорите, предпочитащи този тип театър, мечки. Те искат всичко на сцената да е концептуално, спектаклите да образовата, да поучават и – ако успеят – да променят живота на зрителите. 

Това е пълно безумие. Мисля, че умишлено се насъскват едни колеги срещу други. В един момент става обидно да си можещ човек – веднага ти лепват етикета „мечка“. Защо „мечка“?  А тези, които те сочат с пръст и те наричат „мечка“, не знаят какво правят на сцената. Не могат да издържат на ритъма на твоето участие в представлението.  Но обиждат,  за да отместят вниманието от  истината, че ако те няма, половината зала остава празна. Е, нищо де, минали сме през всякакви несправедливости.

Тъпото е, че няма държавно отношение към театъра. Завършват образованието си млади, талантливи хора и след  няколкото години без работа  се озлобяват, губят рефлекси. Много скоро в провинциалните театри ще се отворят дупки – няма да идват млади артисти, ще липсват изпълнители за ролите от планираните репертоари. В малките градове хората нямат пари за театър. Ако общината не откупи представлението, местните не могат да си позволят да го гледат.

Другаде пускат билети на крайно ниска цена. И тогава театърът започва да загива, защото субсидията му от културното министерство е обвързана с приходите от билети. Дори в  по – големите градове на страната, какъвто и да е текстът, не може да издържи повече от три представления.  Не можеш да разбереш живота на едно представление, защото, докато го разбереш, то престава да се играе. Толкова е публиката в този град. Половината зрители от миналите години са на гурбет зад граница.   Става ми страшно.

Нали непрекъснато се измислят разни нови варианти на театрална реформа?

Измислят какви ли не методики за финансиране и нищо не са подобрява. Ние сме на санитарния минимум. А продължаваме да играем. Да не говорим за мизерното положение на сценичните работници.  Кой ще дойде да работи за 300 лв. по 12 часа. Четирима сценични работници в Младежкия театър напуснаха. Плюс двама осветители…

Законът за меценатството стои неприет  повече от 25 години. И няма да го приемат, защото искат да централизират данъците. А после да си ги разпределят за каквото се сетят. Ако освободят един холдинг с 20 процента данък, той може да поеме един театър. И тогава ще има конкуренция между театрите, ще се появи пазар на изкуство. Никой не ще да го направи.

Къде може да те гледа човек сега?

 В Младежкия играя в „Иванов“ и „Еквус“; в Театър 199 см в „Самотният Запад“, „Старицата от Калкута“, „Пробен срок“ и „Сарабанда“. В „Сфумато“ ми е много приятно да излизам в „Завръщане във Витенберг“ на Иван Добчев. А в Народния театър продължава да се гледа „Лазарица“ на Коко Азарян. Там си партнирам с Вальо Танев.

За шоуто „Господари на ефира“ подготвяш ли се, както се готвиш за представление?

Естествено, трябва да си в кондиция за шоуто. Там напрежението е голямо, защото трябва да се справям с голям обем информация. Начинът, по който се снима, е екстремен – трябва непрекъснато да импровизираш и в същото време да си освободен. Но подготовката и концентрацията са различни както за шоуто, така и  за различните представления – по един начин се подготвям за „Еквус“, по друг – за „Иванов“, по трети – за „Лазарица“. Различен е типът на енергията, която изразходвам. Както е различна по време на снимки на филм, на тв сериал или тв предаване.

Няма рецепта за конкретна работа на актьора. Актьор с моя опит би трябвало да има метод за концентрация и нищо да не му се опре.

 Винаги ли ти е интересно?

Да. Актьорите имат един лаф – да оставиш представлението да ти свърши.

В „Господари на ефира“ нарочно ли избират водещи, които конфликтуват помежду си – по типа на реакциите си, по поведението си в една и съща ситуация? Дори по някое време зрителят се пита – тези двамата не са ли избрани като противоположности на характерите си. Ти например си по-праволинеен, по-дисциплиниран, спазваш правилата и добрия тон, изнервяш се, ако партньорът ти е прекалено фриволен.

Схемата е на лошото ченге и доброто ченге. Така тръгна още при първите предавания преди 15 години, когато стартирахме със Зуека. Следващите водещи гледаха да следват същия тип закачки, същото чувство за хумор, дори същото приятелство. През мен минаваха всички нови – ето, сега е Ненчо Балабанов. Но интересно, никога не се случи да бъдем заедно с Митко Рачков. Зависи и от ангажиментите ни в театъра.

Натрупахме се много актьори и слава Богу, че продуцентите се държат приятелски,уважават нашите ангажименти. В първите две години аз и Зуека бяхме несменяеми. Тогава ми изскочиха два италиански филма един след друг, които трябваше да откажа. После се появи Митко Рачков и минахме на варианта с две двойки водещи.

Доколкото знам, и сега нямаш паузи, за да почиваш.

Абсолютно вярно!  През миналия сезон не излязох от театъра в продължение на 10 месеца. Започнах репетициите на „Иванов“ в Младежкия през септември 2016 и още преди премиерата се прехвърлих на репетициите в Театър 199 на  „Пробен срок“ от Гундеров, която взе „Аскеер“. И пак преди премиерата захапах „Еквус“ обратно в Младежкия. Тъкмо завършихме и трябваше да започна репетиции като режисьор на „Като трохи на прозореца“ в Младежкия.

Как стигна до решението  да режисираш?  

Директорът на театъра Влади Люцканов търсеше пиеса, която да е по програмата „RE“ – възстановки на отдавна поставяни пиеси в Младежкия. Да разглежда човешки проблем, но да не е моя пиеса. Предложих му няколко и той хареса  „Джин и медени питки“. На времето Кольо Бинев я прави и аз играх в предствлението. Влади прочете пиесата, хареса я  въпреки отказа ми да участвам в екипа, ме склони да режисирам в знак на почит към Николай Бинев.

Текстът е атрактивен, за епизоди от живота на певицата и актриса Джуди Гарланд, майката на Лайза Минели. Тя се възстановява след престой в клиника за алкохолна зависимост. После намерихме оригиналния текст на английски, доста по-голям от това, което беше поставено от Бинев. В онези години цензурата е съкратила пиперливия език на майката, един от персонажите и е унищожила тематични линии. Това ме амбицира, за първи път показваме  пиесата на Нийл Саймън в нейната цялост и под ново заглавие – „Като трохи на прозореца“.

Услади ли ти се режисурата?

Скучно ми е. Аз съм действащ човек, неврастеник, предпочитам да играя на сцената. Вярно, че съм се срещал с най-големите режисьори и те, както и натрупаният километраж в театъра ми помагат, но нямам любопитството да режисирам. Скучно ми е сам в тъмния салон, докато колегите ми действат на сцената. И понеже не ме свърта, скачам и показвам какво искам. Абе, режисурата си е професия за режисьори. Нямам амбиции.

Но ти прескочи и още една граница и мина към групата на   авторите  на пиеси. Твоят текст „Семеен албум“ е съвсем приличен и стана добро представление. 

Преди 14 години скрих тази пиеса от всички. И най-вече от себе си, като по този начин исках да убия графомана в мен. Но се оказа, че продължавам да пиша. Благодаря на всички, които повярваха в този текст и заедно стигнахме до края.

От какво те беше страх? 

От нищо. Защо да ме е страх, текстът е написан и си стои. Към 2015 завърших една друга пиеса. Коко Азарян я прочете и каза: „Майна, ти си луд, но си написал верни неща. Не съм се сещал, че е точно така!“ На тазгодишната „Аполония“ прочетохме текста като Театър на маса под заглавие „Кеван“. Участваха приятели – Владо Пенев, Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Станка Калчева, Силвия Лулчева, Каталин Старейшинска.

Стана ми приятно от реакцията на Цеца Манева, че иска веднага да го види като завършен текст. Много усилия ми струваше да опиша тези персонажи с техните дати и истории. Не искам да говоря повече, защото красотата на този текст е в неговата неочакваност. Дори съм готов със сценографията, а Калин Николов ще пише музиката.

Синът ти Борис какво прави?   

Сега е в 12-и клас, вече на 18 г., върти се около Младежкия театър. Ако толкова му е любопитно, нека опита. Интересува го режисьорската работа. Освен това пише много интересно. Драматургичите му опити са нестандартни, с добър език.

Не си ли говорите за това?

Говорим си, но той още крие работите си. Никога с майка му не сме го пресирали – щом иска нещо, да го прави. Нормално е – покрай всичко това, което вижда  при мен и майка си, да се ориентира към тази професия.