СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Митко Новков: Планираната от Рашидов изложба в Лувъра щеше да изкриви историята

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица.

Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет.

Автор е на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат.

Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР.

Носител е на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Господин Новков, кой уговори организирането на тази изложба и какъв е бил замисълът на Министерството на културата?

Ами всъщност това е, и то се разбра по реакцията на предишния министър на културата, сега шеф на Парламентарната комисия по култура скулпторът Вежди Рашидов, че всъщност това е негово дело. Реално погледнато той самият, доколкото знам, има някои изложби в Лувъра, така че той си има неговите контакти, предполагам, на базата на тези контакти е уговорил поредица от изложби.

Първата беше Тракийската, после Средновековна България. Караме ги хронологично и всъщност тази е третата. Като при третата съответно се прояви и проблемът. Проф. Емануел Мутафов, който е директор на Института за изследвания на изкуството излезе с писмо и аз смятам, че писмото беше съвсем разумно, защото по някакъв начин се опитват да се смесват 2 различни културни, 2 различни вида изкуство, 2 различни отношения към изкуството. Много добре е известно, че в Лувъра няма раздел „Византийско изкуство”. Всъщност това доскоро  малко хора го споменаваха – в големите европейски университети нямаше раздел „Византийска философия” и благодарение на българската школа по медиевистика с професори като Чочо Бояджиев, Георги Каприев, като Калин Янакиев, като Смилен Марков, Олег Георгиев и още много. Те направиха така, че по някакъв начин в западноевропейските университети да се признае, че във Византия е имало философия и вече този панел от знанието, от историята на знанието, на философията да се застъпва и много солидно да се изучава в Западна Европа. Всъщност тук се появява може би едно методологическо разминаване между начина, по който в голяма част от Западна Европа, а в случая и артистичните институции, гледат на Византия и византийския ареал особено след падането на Константинопол през 1453г.

Знаем, че в днешна Испания е имало повече от VIв. османско-арабско владичество, но цяла Южна Испания е осеяна с османски паметници и музеи. Защо тази изложба събуди такова негодувание у нас?

Първо, в Испания никога не е имало османско владичество, там са били арабите, омаядите. Второ, ние също имаме османски паметници по нашите земи. Достатъчно е да спомена джамията в Шумен, която претърпя реставрация и която е музеен обект. Не чак толкова скоро Антони Георгиев, един известен наш фотограф, издаде книга за османските паметници по българските земи, която е 250 – 300 страници, ако не се лъжа. Така че не е въпросът, че има някаква ревнивост или някакъв рефлекс на неприемане на османското, а по-скоро неприемане на методологическата рамка, в която е разположена изложбата.

Много е важно да кажем, че всъщност Синодът е огромната причина да не се състои изложбата, тъй като Синодът не разреши да се експонират иконите, които трябва да бъдат взети от български храмове. Но ако сте разглеждали икони от този период, много е трудно да се намери османско влияние освен може би това, че мъчителите на различните светци и на Иисус понякога са облечени в еничарски одеяния. Двете култури са се движили паралелно и много малко са местата, където те са се съприкосновявали и активността на това съприкосновение е идвало от хората, изповядващи исляма. Говоря за знаменитото Демир Баба теке в Разград, където се молят и християни, и мюсюлмани. Говоря за Баба текето около София, където е имало един дервиш, който е проповядвал любов между различните религии. Но това са изключения в рамките на Османската империя. Дори е имало период през втората половина на 17в., когато различните етноси са се движили с различно цветово одеяние. Евреите е трябвало да обличат жълто, не им е било позволено да носят зелено и синьо. Християните, рум миллета, са били задължени да ходят в бозеви дрехи, не толкова цветни.

Поради това идеята на изложбата за синкретизъм между ислям и християнство във времето, когато Османската империя е владеела българските земи, е някак си сбъркана. Почти по същото време, когато в Холандия тече голямата лудост по лалетата, в Османската империя също има един период на лалета, в който те са били сякаш обожествявани цветя. Това го няма в българското изкуството. В османското изкуство от, мисля, 17в. може да се видят страхотни орнаменти на лалета върху джамии и на много други места. В българското изкуство, доколкото е останало такова от това време, нищо подобно не може да се види.

Може би големият проблем е, че точно тези ориенталистки (по Едуард Саид „Ориентализмът”) клишета са наложени и са работени като основни парадигми в рамките на тази изложба. Може би френската кураторка е трябвало малко по-активно и по-сериозно да се отнесе към местните специалисти, които по някакъв начин да успеят да покажат, да докажат, да обяснят, че всъщност това, което са искали да се представи като синкретизъм, като едва ли не много силно взаимно влияние между християнско, ислямско, османско изкуство, но такова поне в българските земи е много трудно да се види. Сигурно е имало някакви  изключения, но те са по-скоро инцидентни, отколкото един непрекъснато течащ и непрекъснато развиващ се процес.

С това ли си обяснявате и бързия отказ на Министерството на културата от първоначалната идея?

Да, защото ако изложбата беше осъществена, поне според мен и според други експерти, щеше малко да се поизкриви историята на изкуството, пък и самата история на българките земи, когато са били под османско владичество. Имайки предвид книгите на Вера Мутафчиева, трите тома на Йордан Велчев, в които се описва този период, се разбира, че в основата си самата идея на изложбата е леко неправилна. Големият наш османист и голям български писател Вера Мутафчиева има една книга, която се нарича „Кърджалийско време”. Кърджалийското време се е случвало на територията на днешна Турция и е засегнало много силно българите, защото те тогава се осъзнават като някаква общност, която може да се справя с някакви предизвикателства, в случая каквито са и поставяли кърджалиите. Кърджалийското време е било преплетено с българите като общност, но Вера Мутафчиева на няколко места в книгата методологически, много стриктно и много твърдо заявява: Историята на кърджалийското време не е част от историята на на българския народ. Така че тези разлики трябва да се правят. Едно от големите достойнства на науката като такава е, че тя трябва да хваща тънките нюанси, а мисля, че тук с идеята за тази изложба нюансите са изгубени.

Означава ли този случай, че културната политика на България ще се диктува от Атака и от Българската православна църква и приемливо ли е това за българската интелигенция?

Аз досега нито споменах църквата, нито Атака, не мисля, че те седят в основата на този отказ. Напротив, в основата седи един много уважаван експерт като професор Мутафов. Това, което предстои, вече това е институционалната задача на Министерството на културата. Аз слушах вчера Вежди Рашидов, който каза, че българите трябва да забравят за следващи изложби в Лувъра. Ако Министерството на културата си свърши добре работата, от една страна, като институция, от друга страна, като наистина културен институт, който поставя на база знанието точно нюансите, мисля, че по някакъв начин една договореност би могла да се продължи и по-нататък.

В крайна сметка има епохи от българската култура и изкуство, които са много непознати на Запад. Нашите западни колеги и приятели не знаят за много силната Чипровска и книжовна, и иконописна школа, която е разцъфвала през 17в. и която бива разбита с разгрома на Чипровското въстание. Да не говорим за периода на Възраждането, което също е интересно, тъй като 3 различни идеи, идващи от Западна Европа – Романтизъм, Просвещение, Ренесанс се сблъскват по един особен и много странен начин в българското културно пространство и произвеждат най-различни артефакти и изобщо културни продукти и т.н. Да не говорим, че периодът след Първата световна война до началото на Втората световна война в българското изкуство има невероятни постижения и невероятни творци, които нашите западни колеги не ги познават.

Има един много популярен случай с Цанко Лавренов, който отива да учи във Виена при много известен австрийски професор, който е видял български шевици, български икони и т.н. Той казва на Лавренов, че в България е истинското, автентичното изкуство и трябва да се учи от него, от българските икони и т.н.

Така че, надявам се да се схване, че това не е плод на някакъв български национализъм, каквото е евтиното и повърхностното четене, а това е плод на методологически разминавания в разбирането на историята на земите на Балканите по време на Османската империя, че дори и преди нея.