На 9 ноември 1989 падна Берлинската стена. В речта си по повод на 25-годишнината канцлерката Ангела Меркел каза, че е било „чудо, че всичко е станало по мирен път“. Всъщност падането на Берлинската стана, макар да е най-зрелищният символ на падането на комунизма в Източна Европа, беше просто епизод от разпадането на Съветската империя и трансформирането ѝ в нещо друго.
В световната история тази трансформация не е прецедент. Римската империя например напълно съзнателно изоставя западните си провиниции и се премества на изток към Константинопол, разбирайки, че няма ресурс да съхрани цялото.
През 1989 година Съветската империя осъзна, че вече не е в състояние да поддържа чисто икономически своите провинции, а военното решение – отново преди всичко по икономически причини – е неприемливо. Войната в Афганистан беше убедила руснаците, че е много скъпо да се поддържат режими, които нямат поне минимална подкрепа вътре в страната. И е неефективно. В смисъл не могат да си възстановят разходите, камо ли нещо да изкарат.
При това положение Кремъл взе решение да отвърже сателитетите си и даже някои от съставните части на Съветския съюз, преди всичко в Азия. Но поради редица обстоятелства балтийските държави бяха сред първите, които се откъснаха и вероятно вече никога няма да се върнат.
Така през 1989 година комунистическите режими в Източна Европа падаха един по един, като това стана най-напред в Полша и Унгария, на 9 ноември беше ГДР, на следващия ден в България беше свален Тодор Живков, в края на ноември чехословашките комунисти сдадоха също властта, а в Румъния Чаушеску, който си въобразяваше, че има избор, беше разстрелян от агентите на Секуритате и разстрела го показаха по телевизията.
Може да не ни се ще да го признаем, но целият този процес поне в груби черти се управляваше от Кремъл и неговите агенти по места. Комунистическата номенклатура навсякъде съхрани, а на места даже и усили позиции, с изключение на Германия по разбираеми причини. Комунистическата върхушка не понесе никакви наказания за системните си престъпления и предателства спрямо собствените си народи почти никъде, особено в България, опитите за поне морално осъждане бяха и продължават да бъдат успешно парирани.
Няма нищо срамно и унизително в това да видим, че свободата на народите в Източна Европа беше спазарена, по-скоро спусната, отколкото реално извоювана. Съветският съюз имаше в сърцето на Европа стотици хиляди войници, танкове и атомни ракети и е илюзия, че без неговото съгласие нещо можеше да стане. Важното е какво ние направихме с тази свобода.
Времето отвори един прозорец, в който част от народите в Източна Европа се промушиха към един по-сигурен, по-свободен, по-богат свят. Не знаем колко още време този прозорец ще бъде отворен. Като че ли почва вече да се затваря.
Докато Чехия, Полша, Унгария, балтийците бързаха и веднага след падането на Стената почнаха да чистят съветските метастази и да се обвързват с Европа, българските агенти на Кремъл, българските комунисти бавеха топката и играеха за време. Ако не беше кризата с хиперинфлацията от 1997 и Косовската криза две години по-късно, България можеше и да не влезе в НАТО и съответно – в Европейския съюз.
Украйна показва какво става с такива държави.
Но в Украйна все пак е крайна форма.
В България не е чак дотам, но е факт, че ние не съумяхме да използваме свободата в достатъчна степен. Използваха я преди всичко комунистите, превратно и опорочавайки я.
И докато е така, нашата Стена, българската, ще стои. За съжаление, не можем да я превърнем в туристическа атракция. В пърформанс, както казват ентелектуалците.
