проф. Михаил Неделчев
на снимката: проф. Михаил Неделчев
Михаил Неделчев е български учен, литературен историк и теоретик, литературен критик, културолог, есеист и публицист, общественик и политик. Автор е на книги с монографични литературоведски и литературно-исторически изследвания, студии, статии, очерци.

 

 

Проф. Неделчев, като че ли през последните седмици и месеци наблюдаваме сгъстяване на политическото напрежение, истеризиране на говоренето както от страна на властта, така и от страна на различните кръгове в обществото. Сякаш всички имат нетърпимост към всичко – на какво се дължи това?

За съжаление на тази истерия зададе тон лидерката на БСП и това сякаш зарази и другите политически играчи точно с това истерично и с елемент на нетърпимост по отношение на всички останали говорене.

Същевременно хейтърството нахлу не само в частните сфери, не само в бита, но нахлу и в политиката. То се превърна в някаква норма. Има едно заразяване с негативизъм на цялото политическо пространство и изобщо на всички, които говорят. А всички говорят.

Много е драматична тази ситуация, в която се намираме – не само в България, а и в света въобще. Това, че новите медии, новите възможности да огласиш своето становище някак си дават възможност и на тези, които не се замислят много, много за това, което говорят и което съобщават – просто говорят.

И при това говорене действително се увеличават децибелите, увеличава се екстремността, нарушават се всички норми – на етика, на междуличностни взаимоотношения. Това е характерно за начина, по който тече политиката в света – и в Италия, и във Франция.

Това говорене както на политическите противници едни срещу други, така и отдолу от обществото като искания на отделни социални групи и т.н. не е съобразено въобще с начина, по който би могла да функционира една държава. Това по някакъв начин я разпъва, взривява я отвътре и това е много лошо.

Пак ще кажа – това не е само български синдром, не е само нещо, което се случва у нас. Това се случва действително на много места в света.

Преди 10 години като че ли в обществото ни имаше почти пълен консенсус за демократичното и евроатлантическо развитие на България. Днес обаче се чуват все повече гласове както против демокрацията, така и против ЕС и НАТО. Промениха ли се действително нагласите на българите, или това са платени хибридни атаки от противниците на ЕС?

Аз много се надявам, че не са се променили тези нагласи. Много се надявам, че огромната част от българското общество трябва да е осъзнала, да стане като втора природа едва ли не, както проевропейската, така и пронатовската ориентация.

За нас е съдба, наистина е съдба. Навремето президентът Стоянов каза, че това е цивилизационен избор. Това не означава културна нагласа или нещо временно като политическа ориентация, която е за две-три години.

Ако това е цивилизационен избор, той е окончателен, той е действително нещо, което не може да бъде променяно, не може да бъде подлагано на съмнение. Аз наистина се надявам, че е така.

За съжаление не са само плод на хибридни атаки гласовете, които се чуват. Това е и някаква трансформация на соц-носталгичните настроения, въобще един негативизъм по отношение на всичко. Някак си неосмислено е какво представлява в момента българското общество в ЕС.

Ние действително живеем един съвсем различен живот. Естествено, веднага трябва да кажем, че българите се делят и на мобилни (такива, които пътуват, които имат възможности да ходят по света) и на хора, които напротив – демократичните процеси и това, което се случи след 1989 г. ги направиха крайно имобилни, застопори ги в някакви малки селища. От там те наблюдават този променящ се свят и са крайно негативно настроени срещу това, което им се случва.

Същевременно (особено ако са млади хора) не правят усилия да променят своята участ. Те стоят там – безработни, пият по две бири и ругаят всичко. Има и такива хора. Ти ако не се погрижиш за собствената си участ по какъвто и да било начин, ако нямаш наистина работа в селото си, ами ще емигрираш някъде. Или в чужбина, но не трябва да е в чужбина, трябва да е в България, ще намериш възможност да отидеш някъде – в съседния град и т.н., за да получиш възможности за инициативност.

Точно тези крайно пасивни хора много често не са пасивни по отношение на негативното говорене. Точно тези гласове се чуват от страна на такъв тип хора – против ЕС, против НАТО, за някаква Русия, която те си въобразяват, че е Русия на миналото.

Тази Русия днес не е същата Русия много отдавна. Тази Русия е абсолютно подчинена на принципите на пазарното стопанство, но е друг въпрос, че това е някакво различно пазарно стопанство, което е държавно контролирано, дирижирано, олигарсите доминират, има и други фактори, които са непредвидими и пр.

Това не е тяхната Русия, за която си въобразяват – не е нито Съветският съюз, нито тази Русия, която братски изпраща тук петрол и най-различни суровини. Няма го Сталин, той почина преди толкова години. Тези хора би трябвало да разберат – няма кой да е Сталин днес. Путин не е Сталин, той е друг човек и си гледа интересите на държавата по свой специфичен начин, разбира се.

Объркан ли е днешният българин и особено поколенията, които израснаха след падането на комунистическия режим от променящите се отношения между големите световни сили. И ако днес трябваш да направи този цивилизационен избор, който споменахте, къде щеше да се самоопредели според Вас?

Не е объркан днешният българин, напротив. Днешните млади хора слава богу са много по-ориентирани, ако не от своите татковци, то поне от своите дядовци и баби. Тези млади хора, които са активни и наистина пътуват по цял свят как ще са погрешно ориентирани?

Те може да са леко заразени с някакъв антиамериканизъм, но той е характерен и за много хора в Испания и Италия, например. Те не са неевропейци, но те може да са леви европейци, ок нищо лошо.

Но тяхното усещане за принадлежност към Европа, за това, че те са част от Европа, е абсолютно непоклатимо. Аз много вярвам в това, че точно младите хора стабилно ни удържат в тази насока.

Друг е въпросът, че те много неща не знаят и не се интересуват. Някои от моите студенти дори не знаеха, че през 1956 г. е имало огромно въстание в Будапеща и че то е потушено свирепо от Съветския съюз. Това означава, че никой в гимназията не им го е разказал по някакъв начин. Не е непременно задължително това да съществува като конкретен урок.

Един преподавател по история в някакъв момент трябва да намери възможност в рамките на 5 минути, няма нужда от повече, като някакъв елемент от един друг по-голям разказ да го каже. Ако говори примерно за империите на 19 век, може да разкаже и за империите на 20 век, за това как продължава имперската традиция.

Самата Америка винаги е поддържала България, това е било още от времето на Раковски. Любен Каравелов има цял том с проамерикански текстове, които нашите тук русофили трябва да ги прочетат.

Въпросът е, че трябва да се знае историята. Не може ти да се ориентираш в един съвременен свят, ако не знаеш примерно колко години Франко е бил на власт и е тормозил братята каталунци и защо днес в Каталуния има такива сепаратистки настроения, които са следствие и на терора, който е наложен на хората там всъщност от Франко. Има една крепост над Барселона, където има 11 хил. души са избити, застреляни, включително президентът на Каталуния.

Това трябва да се знае. Ако отиваш примерно в Испания, трябва да знаеш каква е динамиката на това общество. Трябва да знаеш колко години там е бил профашистки, ако не и изцяло фашистки, режим.

Трябва да знаеш, че и в Португалия имаше такъв диктат и защо след това имаше революция на червените карамфили. Grandola vila morena – ние го пеехме това в соц-времената, което не се харесваше много на комунистите, нищо че беше лява песен.

Светът е взаимосвързан. Ние зависим изцяло от това, че американците избраха Тръмп, включително и ние, българите. Ако Америка е отворена, ако е проевропейска, ако е напротив – затворена и гледа само американския интерес, ако е протекционистка, това нарушава балансите в света и това е нещо изключително важно.

Като че ли след падането на комунистическия режим българската интелигенция се раздели на две части – посткомунисти и демократи и затова не успя пълноценно да участва в процесите на прехода. Как обаче изглежда българската интелигенция днес и какво е значението й за обществените и политическите процеси?

Не съм напълно съгласен, че само това са двете категории – посткомунисти и демократи. Всякакви има и слава Богу. Има и еколози, както знаем, доста активни, понякога кресливи. Имаме много неща, всичко това, което го има и по света. Аз не смятам, че интелигенцията беше пасивна.

Напротив в един момент тя прекалено много се ангажира, включително и аз съм бил ангажиран с политически дейности, което не ни беше работа. Тези от нас, които искаха да се занимават с политика действаха така: влизаш в партията, ставаш партиец, партията или те одобрява, или не те одобрява. Или те отхвърля и те маргинализира, или те лансира, т.е. ставаш професионален политик.

Това беше важен избор. Не можеш да седиш хем в хуманитарните дейности или в някакви други дейности и да си политик същевременно. Избираш едно от двете. Много от нас, които бяхме ангажирани в първите години с политическа суперактивност, си се върнахме към гражданските професии.

Аз например го изпитах по себе си, че ако още една-две години примерно и продължавам да се занимавам с политика активно, просто няма да мога да се върна обратно, ще бъда депрофесионализиран. Моите колеги през това време ходиха, специализираха, писаха книги, а аз обикалях страната и държах речи по митинги. Не че съжалявам – напротив, но съвсем навреме се върнах примерно към университетските си занимания.

Това е един процес, когато интелигенцията чувства необходимост. Говорим за тези интелигенти, които не са се ангажирали пряко с политическа дейност, защото слава Богу и в политическите дейности има интелигенти.

Сега например разни хора не одобряват президента Макрон. Абе оланкули, Макрон е бил нещо като помощник частен секретар на великия Пол Рикьор. Това е един от най-великите философи на 20 век, това е човек литературовед и пр. Пол Рикьор е чел на Макрон всяка вечер докато са му подреждали архивите, той му е помагал за тази работа. Той почина на почти 100 години и Макрон му е бил ученик.

Това означава нещо. Означава, че този човек е друг тип политик. Той е политик интелектуалец, той е друго нещо. Както беше и покойният френски президент Митеран – той беше литератор, съставил една антология на френската поезия и пр. Това са големи интелектуалци, до тях можем да поставим и де Гол. Това са друг тип политици.

Ние тук-таме имаме по някой такъв политик. Ти можеш да си в политиката и пак да си интелектуалец. Такива в миналото в нашата политика са били Тодор Влайков, Найчо Цанов или Венелин Ганев, който е бил и министър, и регент, а същевременно е бил професор.

Като интелектуалец, който има гражданска професия, обича я и стои стабилно в нея и усетиш необходимост да се ангажираш с конкретни политически мисии и при някаква кризисна ситуация, при някаква драматична ситуация. А инак е по-нормално интелигентът да си е интелигент.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!