проф. Здравко Попов
на снимката: проф. Здравко Попов
Проф. Здравко Попов е философ, дипломат и университетски преподавател.
Роден е в Бургас. Завършва философия и психология в Софийския университет. След това има специализации в университети в Италия, САЩ, Канада и Великобритания.
Учител по философия в Националната гимназия за древни езици и култури и преподавател в Софийския университет.
Бил е външнополитически съветник на Президента на България д-р Желю Желев. В периода 1997-2003 г. е президент на УНИЦЕФ България.
В периода 2006-2010 г. е извънреден и пълномощен посланик на Република България в Чешката република.
Проф. Здравко Попов е президент на Изнститута за публична политика.

 

 

Проф. Попов, тази година България завърши първото си председателство на Съвета на ЕС, което беше голям шанс за страната ни да докаже, че може да изпълнява такава отговорна функция. Успяхме ли да направим добро впечатление в европейските институции и сред партньорите ни в Европа?

Да, аз мисля, че това беше едно добро председателство. Разбира се, първо трябва да кажем, че досега не е имало лошо ротационно председателство. Самата система на председателствата е такава, че всъщност няма как страната домакин да се провали. Винаги има една организация, един своеобразен контрол, едно координиране и съгласуване с институциите в Брюксел, така че от една страна ние бяхме обезопасени да не направим някой гаф.

От друга страна, разбира се, има го и старанието на домакина, който да се възползва максимално от тази рядка възможност, защото на нас ще ни се случи, ако има второ ротационно председателство, да е след много години.

Затова особено младите демокрации, новите страни членки, които за първи път председателстват Съвета на ЕС, влагат доста усилие, за да направят страната си по-видима, да покажат предимствата на страната си, да разкрият някакви неизвестни в европейското общество характеристики на своята държава.

Така че мисля, че от тази гледна точка – да, България се справи добре. Страната ни стана значително по-видима за европейския свят и дори в някакъв смисъл примамлива по отношение на туризма, по отношение на възможностите за бизнес и т.н.

От друга страна, ако гледаме чисто съдържателно, независимо от многото приоритети, които преди самото европредседателство обявихме (те, разбира се, отново се съгласуват не само в т. нар. „тройка” на държавите, които една след друга председателстват, но и отново с европейските институции) всъщност се открои един приоритет. Слава Богу, той беше проведен по един сравнително добър начин, а именно – интеграцията на Западните Балкани.

Това е важен принос към общия интеграционен процес на Европа, към политиката за разширяване. Тук се видя, че когато една страна членка държи нейните съседи да споделят същите европейски ценности, европейски принципи, европейско право и да станат част от обединена Европа, това оказва обратно влияние и върху самата нея. Когато една страна се стреми да европеизира съседите си, тя също самата себе си европеизира повече.  Нещо подобно се получи и при нас. Това усилие да накараме не само институциите в Брюксел, но изобщо страните членки да погледнат наистина сериозно към Западните Балкани, мисля, че успяхме да се справим.

Друг е въпросът дали тази наша политика, позиция и практически устрем, който се появи по времето на нашето председателство, ще бъде последвано от процеси, поети от другите председатели след нас. Аз лично съм много любопитен да видя как Румъния, която след няколко дни ще поеме председателството, също за първи път, а и ни е съсед, ще продължи тази линия, или няма да я продължи.

За Европа на две скорости  се говори от доста време. Очаквате ли някакво развитие в тази посока през следващите няколко години и каква ще бъде ролята на България?

Европа на две скорости е много стара проблем, той не се е появил сега, вследствие на това, че през 2015-16-а година бе публично огласен от Брюксел. Всъщност Европа винаги е била на различни скорости. За мен по-важният въпрос е не този за скоростите, който е очевиден и според  мен не може да бъде решен с магическа пръчка, а по-скоро дали различните скорости предполагат и различни посоки на развитие. Това е малко по-интересен въпрос – как да намерим една удачна формула за управление на разнообразни интереси, запазвайки така европейския проект.

През 2019 година предстоят избори за ЕП. Все повече се засилват евроскептичните гласове в Европа.  Очаквате ли във връзка с това да има някакви големи промени в баланса на силите в следващия ЕП?

Да, очаквам, и това няма да е голяма изненада, защото тези процеси текат от доста време. Това,че европейските институции дълго време не им  обръщаха внимание, днес се отчита като грешка и слабост. Някак си се е допуснало и предположило, че европейските ценности, цели и принципи  са толкаво очевидни, че няма как европейските граждани  да не ги приемат от само себе си по един и същ начин. Всъщност, оказа се, че не е така.  Това започна да се вижда още след подписването на Маастрихските договори, които поставиха възможността да се трансферира суверенитет от националните държави  към наднационалните институции. В някакъв смисъл тези договори поставиха практически политическата рамка за създаването на ЕС, защото дотогава имахме Европейска икономическа общност и интеграцията в Европа се мислеше повече като икономическа интеграция. След Маастрихските договори започна да се говори за политическата интеграция и тук изведнъж задрямалите национализми се събудиха и казаха „как е възможно да трансферираме суверенитет и някой да решава от наше има?“ . Тези процеси отначало започнаха в малки общности, но бързо се разпространяват.

Колкото повече имаше неумелост при  управление на кризи в ЕС, като 2008 – голямата финансова и икономическа криза, толкова повече  тези настроения се увеличаваха и разширяваха до степен, че в момента няма нито една страна членка на ЕС, в която да няма партия, която е евроскептична или направо антиевропейска , или еврокритична или направо националистическа . Следователно всички тези сили, които се появиха, поставиха Европа в друга дилема. Тя не е ляво или дясно управление, а европеизъм или национализъм.

Да, ще има сериозна промяна  в ЕП след следващите избори. Ние ще видим тази дилема директно представена през големи групи от хора, които ще  защитават своите собствени позиции и затова ЕП след  няколко месеца догодина ще бъде истинската политическа арена за разрешаване на тази съвременна дилема на Европа – начинът по който европеизмите и национализмите могат да намерят формула за нормално съвместно съжителство и развитие на Европа.

 

Как се движи България към Шенген и еврозоната? Правим ли нормални крачки към двете пространства и очаквате ли да има реален ефект от тези действия в рамките на следващата година?

Проблемът не е толкова наш, колкото европейски. Ние отдавна трябваше да сме в Шенген, ако говорим специално за Шенген. С Еврозоната ситуацията е малко по-различна, защото там трябва да се покрият критерии от най-различно естество.  Необходимо е доверие и да се изпълнят определени критерии, които са обективни. В еврозоната не можеш да бъдеш приет по политически причини само. Шенген обаче е друга ситуация. Той е колкото технически въпрос – да се изградят системите за сигурност – толкова и политически въпрос. Европа има дълг специално към България, че ние трябваше да сме вече в Шенген, и това трябваше да бъде разбрано от Европа дори по-скоро в тяхна полза, не толкова в наша. Като станем членове на  Шенген, ние поемаме много високи отговорности, което не се очаква от нас като страна, която не е членка.

Така че аз мисля, че проблемът е по-скоро в страните членки, които се съпротивляват.  Това са страни, като Холандия и Германия, които смятат, че пускането на България ще им донесе някакви вреди, което, разбира се, е несериозно и неправилно. Това не е адекватно мислене по отношение на България.

Ние не можем да бъдем беда, независимо, че често се изтъква, че ще навлезе криминална проблематика „у нас през вас“. Тя влиза и без непременно да сме в Шенген. И не влиза само оттук.

Да, може би много роми ще влязат в европейските страни, това е рисково.  Може би има опасност за сигурността на европейските граждани.  Това не е вярно. Аз мисля, че ползата България да е в Шенген е много по-голяма за другите, европейските страни, отколкото за самите нас. За нас това е въпрос за легитимност и признание, че ние увеличаваме нашето пълноценно и пълноправно членство. Тези интеграционни форми са всъщност реалните интеграционни форми. Може да ти казват, че си член, но има една дълга поредица от малки интеграционни форми, които легитимират избора да бъдеш член на ЕС и твоето участие в него. Струва ми се, че колкото по-скоро се реши този въпрос, толкова по-добре за Европа.

 

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!