Иво Инджев
на снимката: Иво Инджев

Много се пише и коментира за петрола като маслото, налято в сирийския огън, което обяснява по мнението на мнозина пожара на територията на понятието Сирия. Боя се, че мнозина не разбират сложността на казуса и по тази причина избират най-лесното обяснение, сякаш става дума за някаква математическа задача с известно на всички условие. Но ако беше такава, все щеше да се намери “математик”, който да я реши.

Не случайно обозначавам Сирия с думата понятие. Историята на нейната държавност е доста по-кратка от традицията на това обозначение. То датира от времето на Османската империя.

В нейните рамки на територията на днешна Сирия се заражда ( или възражда, както арабите предпочитат да казват) арабският национализъм. Ако не броим египетската му разновидност, специфична с акцента си върху “мъсри”( т.е. върху египетския характер на този национализъм, горд с различието си от останалия арабския свят по линия на фараонското наследство), северната страна, както на арабски се определя Сирия, е моторът на зародилото през 19 век движение за обединение на арабите. Мечта, която така и никога не се осъществи, независимо от създаването на съответните междуарабски лиги и прочее организации и въпреки дори на просъществувалото за кратко през миналия век на обединение на федерална основа между Сирия и Египет, позабравената днес Обединена арабска република.

Преди сегашната сирийска криза, ако можем с тази умерена дума да опишем катастрофата със стотици хиляди жертви и милиони бежанци в една гражданска, конфесионална, регионално и международно подклаждана от чужди интереси война, спойката на арабския национализъм минаваше през враждата с Израел. В Съветския съюз добре разбираха това и подклаждаха тази омраза с всички сили. От този период датира и стратегическото окопаване на съветските интереси в Сирия, чиято щафета Путин пое на дълго подготвяната от своите предшественици писта.

Сирия е единствената страна в региона, ако не и в света, която винаги е била и е изцяло въоръжена със съветско и руско оръжие. Тя не само не напусна орбитата на Москва след разпада на СССР, но и изпадна в още по-голямa зависимост от руските си ментори. При това в любимата на Кремъл роля на любезния домакин, който сам моли за военна интервенция – формулата, по която съветската агресивна политика се провали още през 1939 г. във Финландия в помощ на “антифашистките сили”, но въпреки това не си взе поука и я приложи не веднъж с еднакъв неуспех и след това – например в Афганистан в навечерието на 1979 г. и в Чехословакия през 1968 г. Може да се каже, че към момента Москва взима реванш в Сирия в това отношение. Но колко ли продължи ще продължи този “момент”?

Изненадващо за самите араби, но Израел, дългогодишното оправдание на арабските режими да държат народите си в покорство заради външната заплаха, лиши от този аргумент управляващите в Дамаск със сдържаната си позиция на самоограничаване с редки въздушни удари срещу обекти, свързани като правило с ирански бази и проирански милиции от рода на “Хизбула”. Оказа се в тази ситуация, че десетилетното струпване на съветски оръжия за война с “ционизма” влезнаха в употреба срещу собствения народ. Къде остана тук арабският национализъм, чиято история е белязана от борбата срещу османския враг, европейските окупатори и ционистите?

В скоби казано, в рамките на Османската империя, която владее арабските земи цели 8 века, тъкмо на днешна сирийска земя се заражда първо крайно консервативна арабска съпротива срещу европейския полъх в империята. Сирийските араби бурно реагират от ислямски позиции ( в Османската империя османците традиционно са отстъпвали на арабите водеща роля в областта на религиозното водачество в джамиите и медресетата) срещу склонните към реформи по европейски образец османци. След това, сред тях се пробужда и идеята за национално обособяване по примера на балканските народи, сред които и българският, въстанал през април 1876 г. Т.н. “сирийски бунтове” са потушени жестоко от османците и стават тема за международно обсъждане в Европа, която се готви да си подели османското наследство.

Заслугата, че приоритет за Европа остава кризата по т.н. Източен въпрос, е на въстаналото население на Босна и на българско население след това. Априлското въстание довежда в крайна сметка до Руско-турската война, изостряйки руския апетит, открил най-сетне след 12 войни с османците без нито веднъж да въоръжи и подпомогне българите, че  в средата на Балканите има страдащ от османския гнети роднини по религиозна и езикова линия, удобни за употреба в интерес на руския вековен стремеж за доближаване до Проливите.

Казано накратко, сложна е историята на Сирия или на онова, което днес е останало от нея на територията, чиито суверенитет е поделен по военни и финансови причини на практика с Иран. Сдоби се и с турско натрапничество в сянката на повикания от Дамаск на помощ руски колониализъм.  Тази картина не е абстракция, но е твърде  сложна, за да бъде свеждана единствено и само до противоречията около помпането на петрол, с какъвто самата Сирия разполага(ше) в много по-малка степен от своите арабски събратя в Залива, например.

Става дума за война за овладяване на сърцето на арабския свят, колкото и условно да е това понятие. В най-буквалния смисъл руснаците постигнаха много в това отношение  на междуличностно ниво още по съветско време. Смесените бракове на сирийци с рускини сигурно държат ако не световен, то арабски рекорд със сигурност. Бракът на клана Асад с Кремъл обаче е по-скоро по принуда и за неговото заздравяване след пряката руска намеса в сирийската война определена заслуга със своето дистанцирано отношение носят САЩ, бившият “хегемон” в този регион. В опит да избяга от проблемите на свадливото близкоизточно семейство, Вашингтон покани в спалнята му руските мераклии да си мият ботушите в топлите морета.

В този смисъл Путин е невинен като хищник, който по инстинкт се възползва от възможността да отмъкне плячката за себе си. На него тя му е нужна по две причини: първата ( и по важност) е преливането на шовинистична кръв в руското общество, приучавано да уважава правото на силата, а не обратното,  от векове насам.

Втората причина за руската политика е свързан все пак с петрола. Но не толкова чрез пряка експлоатация – макар в пясъка да се дупчи да е по лесно, отколкото във вечно замръзналия Сибир, Русия е зависима от Запада технологично за добивната си индустрия и не може лесно да се оправи сама в арабската пустиня.

По-скоро битката на Путин е да манипулира цената на петрола на международния пазар. Колкото по-висока е тя в период на подклаждана криза, толкова повече самият Путин се надява да остана на власт, раздавайки в годините на петролно благоденствие многомилиардни подкупи от печалбите на част от населението в Русия. Голям въпрос е дали ще успее с чуждата петролна пита отново да направи помен за укрепването на разклатената си националистична харизма, омръзнала на все повече руснаци. А преяждането с власт е като пресищането с “победи” в далечната и непонятна за руското население скъпа руска война в Сирия, все така драга на сърцето на Путин, но и все по-опротивяваща на обедняващите руски маси.

Като основен играч в Сирия той с озова онзи ден именно по такива съображения в Саудитска арабия , играейки там обаче на терена на най-важния американски съюзник в арабския свят. Доколко е припознат от саудитците се видя и чу от неразпознаваемото изпълнение на съветския, пардон руския национален химн, от представителния оркестър на кралството.

Новакът на този терен Путин вероятно се надценява като брокер на световната петролна борса. Това не му е бойното сирийско блато, отстъпено му май доста коварно от американците, където го оставиха да лавира на минното поле от турски и ирански интереси, които макар и привидно да са приятелски настроени към Русия имат своя собствена логика и динамика.

Тези няколко дини се опитва да носи под една мишница дребничкият Путин с големите амбиции за световно водачество.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!