Който познава действията и стила на работа на Сръбската православна църква /СПЦ/, няма как да не забележи продължаващото странно мълчание на нейния Синод и особено на патриарх Ириней във връзка с писмото на архиереите на Македонската православна църква – Охридската архиепископия до Българската православна църква. Много време мина, мълчанието продължава. Винаги досега, когато е ставало дума за някой църковен въпрос, свързан с Македония и Западните покрайнини, СПЦ имаше светкавична реакция. Сега архиереите от СПЦ не се произнасят, сякаш ги няма. Други говорят вместо тях.
Още в първите дни след събитието интернет и медииите отново загряха от антибългарска риторика като за писмото бяха обвинявани България и отчасти НАТО, „чиито нареждания провеждали в Скопие и София“. Колкото и да търсех някой що годе обективен коментар, не го намирах. И не е трудно за досещане кой налива масло в огъня.
С разпадането на бивша Югославия и по време на войните в Хърватска, Босна и Херцеговина и Косово, СПЦ активно подкрепяше режима на Милошевич и особено военните действия на Радко Младич и Радован Караджич. За тях беше важно не как да бъде спряна войната, а как да бъдат завладени колкото се може повече територии. За това има видео материали показан в Хагския трибунал, а по късно и по всички световни телевизи, как сръбски свещеник благославя членове на паравоенно формирование в Сребреница, което води на разстрел млади момчета с вързани ръце.
Вече знаем какви са присъдите на Хагския трибунал на участниците в престъпленията и геноцида в Сребреница. И не ни учудва, че в тях СПЦ заподозря „дългата ръка на дявола“.
Не по-благосклонна е СПЦ спрямо българите в Западните покрайнини. От 1990 г. до днес в Цариброд и Босилеград не се допускат български свещеници, които да служат в тези две енории, нито се разрешава ръкополагане на местни българи завършили за свещеници в българската Духовна семинария. Патриарх Ириней, който през 90-те години на м.в. беше епископ Нишки, грубо изгони с ругатни от кабинета си в Нишка епархия един царибродски българин, отишъл да помоли за съдействие в ръкополагането му за свещеник в Цариброд.
Странно беше мълчанието на Българската православна църква по тези въпроси. За да си няма проблеми със СПЦ, Българската църква ръкоположи за свещеник в една софийска църква отец Деян от Цариброд и с това въпросът приключи. Царибродчани още си спомнят как през 1995 г. на връщане от Белград, Патриарх Максим и сръбският патриарх Павле отслужиха в Царибродската църква съвместна литургия по време на която местни българи издигнаха плакати „Искаме си български свещеник“. Нишкият епископ Ириней /сега патриарх/, прдружаващ патриарх Павле наруга на висок глас българите, че „правели протести където не им било място“ и направи всичко възможно в Западните покрайнини да не стъпи повече български свещеник. Последният такъв беше изгонен от Цариброд през 1996г., когато сръбската полиция му сложи черен печат в паспорта със забрана една година да влиза на територията на Сърбия.
Да не забравяме и това, че в началото на 2000 г. в Погановския манастир беше заловен благодарение на Бюлетината на изридравене на Интерпол, руски военно престъпник, участвал на страната на сърбите във войната в Босна. Неслучайно точно в този манастир бяха изпратени сръбски свещеници, които се занимават с иманярство, незаконно строителство и постоянни провокации.
Преди известно време се опитаха да преименуват Погановския манастир в „Jовановски“, което тогава епископ Нишки Ириней подкрепи с половин уста. Идеята не успя благодарение на протестите на местните българи и техните политически и неправителствени организации.
В Босилеград нещата не стоят по-различно. СПЦ не допусна освещаването на новопостроения храм „Св.Иван Рилски“ в село Паралово и даже го преименува в „Преподобни Joван Рилски“ макар че храмът беше построен със средства на българската държава и доброволн дарения на босилеградските българи. Сега този храм стои изоставен подобно на изоставените от българската държава и църква западнопокраински българи.
Странното защо през всичките тези 27 години, БПЦ и дума не обели в защита на своите братя и сестри в Западните покрайнини. Единствените три организации, които от 1990г. насам много активно повдигаха въпроса с църквата в Западните покрайнини и правата на българите там, бяха Демократичния съюз на българите в Югославия /ДСБЮ/, Хелзинкския комитет на българите в Сърбия и Културно-информационният център в Босилеград. Обаче и трите организации не можеха да разтопят каменните сърца на архиереите в Синода на СПЦ.
Официално оттам не излизаха с позиция по въпроса, но на четири очи ни казваха, че нищо не можело да се направи, защото зад СПЦ твърдо стояла Руската православна църква. Препоръката била: сестринските църкви да не влизат в конфликти и пререкания.
Само че Румънската православна църква, с подкрепата на румънската държава, успя да интернационализира въпроса с църковните права и свободи на румънците в Банат (Войводина) и на власите в Източна Сърбия. И винаги по време на сръбско-румънските срещи на високо равнище този въпрос присъства като един от основните в диалога на двете страни. То е едно от условията които Румъния поставя пред Сърбия за приемането й в ЕС.
А ние къде сме в цялата тази работа?
Известно е, че съгласно Ньойския договор от 1919 г., Западните покрайнини преминават към територията на Сърбия с произтичащите от това последствия в административно, културно, образователно, етническо и политическо отношение. Договорът не урежда обаче съдбата на православните българи, живеещи в градовете и селата на тази територия (един град Цариброд и две пазарни средища Босилеград и Трънска Клисура) в църковно-канонично, църковно-правно и църковно-административно отношение. Безспорно църковното уреждане на проблема не може да произтича автоматично от държавно-териториалното, макар и да е във връзка с него. Най-малкото, преминаването на дадена територия от един диоцез в друг, трябва да бъде уредено с двустрнно или взаимно признати едностранни решения. Така или иначе, българите в Западните покрайнини вече 27 години не получават отговор – дали е имало някакви договорки между БПЦ и СПЦ, последващи Ньойския договор и уреждащи бъдещата съдба на тези територии и гражданите, живеещи на тях в споменатите църковни отношения?
Тук е важно да кажем, че през 1919 г. на територията на Западнитепокрайнини съществуват 45 църкви и манастири построени векове преди Ньойския договор от будни българи. Такива са Погановският манастир, Болевската църква, манастирът в Паля, Божичката църква, Изворската църква, Смиловският манастир. Някои от тях са били килийни училища подобно на манастира „Св.Димитър“ край Цариброд и Изворската църква в Босилеград, друга са били културно-просветни средища какъвто е бил разрушеният Изатовският манастир и манастирът „Св.Димитър“ в Бребевница. Повечето от тях са разполагали с имоти и голямо имущество откъм гори и обработваеми площи.
Всичките те са били присвоени от СПЦ без да са включени в Закона за реституцията, който Сърбия прокара инкогнито в периода 2012-2015г. За него българските граждани живеещи в България а които са родени в Западните покрайнини и където имат имоти научиха едвам в началото на май 2013 година. За 9 месеца голяма част от тези хора не можа да събере необходимите документи а БПЦ даже и не прояви интерес към собствените си имоти и собствените си сънародници.
След 1919 г. от сградата на Църковния архив, намиращ се към църквата „Успение на Пресвета Богородица“ в Цариброд, изчезва църковният архив, а сградата беше превърната във фамилна къща на изпращаните от вътрешността на Сърбия, свещеници. Днес в нея се подвизава поредният сръбски свещеник със семейството си. Явно, този метод на насилствено превземане и окупиране или купуване на българска църковна собственост ,не е била чужд на СПЦ. От в-к „Камбана“ (6 октомври 1913) научаваме, че “През 1912г. сръбските власти във Вардарска Македония конфискуват и превръщат в сръбски 761 екзархийски църкви, екстернират петима екзархийски владици, прогонват, убиват или принуждават да се нарекат сърби 833 екзархийски свещеници“.
В Западните покрайнини през 1919 г. са конфискувани от българската държава 43 църкви и манастири обслужвани от 42-ма духовници. Някои от тях са били принудени да избягат в България, други са продължили тайно да служат по каноните на БПЦ, трети са били екзекутирани подобно на свещениците Апостол Иванов и Димитър Йоцов от Царибродско, четвърти са били интернирани във вътрешността на Сърбия.
Писмото на архиереите от МПЦ високомерието на Св.Синод на СПЦ. Явно, нещата вече не са такива, каквито са били през 1912, 1919 или 1990 година. И затова Синодът на СПЦ потърси съдействие от естествения си съюзник – Руската православна църква. В началото на декември патриарх Ириней взе участие в тържествения церемониал по повод 100 години от създаването на патриаршията на Руската православна църква, където обаче не присъстваше патриархът на БПЦ. Това може да се тълкува и като възможното начало на нова политика на БПЦ, особено след писмото на македонските архиереи.
На срещата в Москва, където присъствали представители на православните църкви, както писа тогава белградският вестник „Политика“, сръбският патриарх Ириней бил приет и от Владимир Путин и се оплакал : „Днес нас ни принуждават да се отдалечимот нашата майка Русия. Но това е невъзможно. Да се отдалечим от Русия, руският народ, Руската църква, означава да се отдалечим от самите нас и ние това никога няма да го направим“.
Отговорът на Путин бил: „Ваше Светейшество, ние сме братски страни и така завинаги ще бъде“. А обръщайки се към останалите гости на тържеството, казал, че е „щастлив, заради единството на православните народи“.
Не можем да сме спокойни. Както вече стана известно, в Белград предстои създаването на Духовен център на Руската православна църква, който щял да има „разностранна дейност“ и вече се ползвал с подкрепата на СПЦ и официалните власти. Струва си вниманието, защото никак не е изключено точно в този център ще бъдат разработвани проекти наречени „духовни“, но със специално предназначение. Трябва да сме готови и на изненади, при това не в наша полза. И е сериозен въпрос как ние ще защитим нашите интереси и дали БПЦ ще устои на натиска от Белград и Москва.
