Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1973 г. работи в списание „Съвременник“, като понастоящем е главен редактор там.
Владимир Зарев е автор на 18 книги, между които трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“, култовият роман „Разруха“, романите  „Лето 1850“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“.
Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, Хърватия, Сърбия, Германия.

 

 

Г-н Зарев, в романите си много често разсъждавате върху България по времето на комунизма, след комунизма, по времето на т. нар. Преход. Каква е България сега във Вашите очи – какво Ви радва и какво Ви натъжава?

Преди всичко България е различна. И не само в моите очи. Това е една различна България, една България, която е много по-модерна, една България, в която беше възстановена свободата на словото, свободата на личността. Това е едно изключително важно нещо.

Трябва да Вик кажа, че свободата е форма на различие. Колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен. Затова аз обичам да казвам, че лудият е опасно различен човек, опасно свободен. А мъртвият е абсолютно свободен човек, защото той е абсолютно различен.

Възстанови се различието и всеки човек може да бъде себе си, да изразява себе си и да проявява себе си, да отстоява себе си и това е огромно постижение. Само хората, които са живели в един друг затворен свят, един свят, в който се толерираха не възможностите на човека, а неговото послушание, неговото безличие, може да оцени тази огромна промяна.

Промени се и нещо друго. Това е, че вече в този най-груб материален план на пазара има всичко. Това също беше една от големите язви на социализма – нямаше стоки, нямаше услуги.

Мога да ви кажа, че аз например съм главен редактор на списание „Съвременник”, което е може би най-елитното и качествено издание за българска и чужда литература. Преди 10 ноември то излизаше в тираж 17 500 бр. Толкова сега нямат много от вестниците. Благодарният читател го беше нарекъл „прозорец към света”. Това списание човек не можеше да го купи и да се абонира за него, независимо от големия тираж, просто защото се продаваше „под масата”.

Майка ми ме молеше да отделям един брой, който тя даваше на месаря в махалата, за да й запазва хубаво месо. Но месарят в махалата не четеше „Съвременник”, а го даваше на една продавачка в Кореком, за да може да си купува от там някакви стоки, които иначе ги нямаше на пазара.

Сега всеки мол е един дворец на търговията. Сега проблемът е друг – човек да има пари. Нещата, които обаче не се случиха за жалост, са няколко.

В своите знаменити диалози за държавата Платон казва, че има три възможни форми на държавно управление: тирания, олигархия и демокрация. Той казва, че разбира се най-продуктивният, най-добрият начин на управление е демокрацията, но само ако правилата се спазват от всички, т.е. ако законите важат за всички.

Когато правилата не се спазват от всички, проумява великият Платон, тогава демокрацията в сравнение с другите два начина на управление на държавата – тирания и олигархия – демокрацията най-лесно преминава в анархия.

Моята теза е, че ние през тези 30 години живеем в една нарочно предизвикана, добре обгрижвана от политическата ни класа анархия, в която много лесно могат да бъдат нарушавани законите, много лесно може да бъде разграбено националното богатство. Това се прави в протежение на тези 30 години.

Анархията е тази най-прекрасна питателна среда за олигархията, която съсипа няколко неща. Първо, тя съсипа полицията и съда, които са имунната система на всяка държава. На второ място тя корумпира политическата класа и я превърна в нещо, което изразява собствените й интереси.

Във времето след комунизма българското общество като че ли се лута между Изтока и Запада, между Европейския съюз и Съветския съюз. По Ваше мнение днес българинът повече европеец ли е, или погледът му е насочен към евразийското пространство, откъдето всъщност произлизат и прабългарите?

Аз мисля, че България отдавна е европейска страна и това е мястото на България. Мястото на България е в Европа, особено днес.

Ние имаме печален политически и исторически опит, защото нашите управляващи винаги са избирали неправилната страна. По време на Първата световна война заемаме страната на Германия. По време на Втората световна война отново. След това избираме Съветския съюз и комунизма. Т.е. винаги ние сме се приютявали при тези, които след това са губили своите позиции, губили са исторически.

Даже по времето на социализма имаше един такъв анекдот, че към който ние се присъединим, той в крайна сметка ще загуби.То така и ставаше.

Да оставим настрана шегата. Мястото на България може да бъде единствено и само в Европа. Вярно, че за съжаление в тези 30 години ние направихме така, че си останахме в периферията на Европа, но все пак сме в Европа.

Разбира се, ние имаме дълбоки връзки със славянството, имаме дълбоки връзки с Русия. Руският народ е направил доста за България, но народът. Руските управляващи са имали собствени егоистични интереси и те са ги проявявали. Руско-турската война има за цел Русия да излезе на проливите – на Босфора и Дарданелите. Това е било огромната цел, а не толкова да се освободи българският народ.

Ние имаме добра духовна връзка с руската култура, с руската интелигенция, която винаги е презирала и мразила насилието и тоталитаризма, който я притискаше в продължение на 70 години.

Но пак ще повторя, че мястото на България е в Европа. Това е единственото разумно решение, което българският народ е задължен да избере, ако иска да съществува.

Знаем, че през пролетта предстои да излезе новият Ви роман от издателство „Хермес”. Вече изтече информация, че неговото име ще бъде „Чудовището” и в него ще става въпрос за една вълнуваща история, в която възрастен писател се влюбва в млада журналистка. Може ли да разкриете още нещо?

С удоволствие. Първо, това е един изключително важен и любим за мен текст. Един текст, който сякаш е съществувал у мен през цялото време на моята младост, на моята писателска зрялост, а и сега, когато аз съм пред прага на старостта.

Това е роман и за старостта, но не мрънкав роман, не роман за болежките, за трагедията на старостта. Това е роман за величието на старостта. За това, че ако човек съумее в старостта да запази достойнството си, фактически това е може би една от най-прекрасните възрасти.

Защо? Преди всичко защото човек става реално свободен. Той вече е отгледал децата си и те не са негова постоянна, ежедневна грижа. Той не ходи на работа – значи не е подчинен никому и не е началник на никого. Той просто и целия ден, и дълъг, и къс, е негов. Това е време, в което той може да осмисли огромни духовни свои желания, щения, да си направи равносметка и т.н.

По това време той започва да се освобождава от ненаситния гнет на секса. Това е изключително важно, защото особено в младостта сексът е нещо много важно в живота на един човек и нещо, което е много властно в неговия живот.

В старостта човек представа да бъде актьор. Той не е режисьор вече, не е актьор, не играе – няма смисъл. Той се превръща в зрител, той става част от публиката, той може просто спокойно да разглежда, да разучава този живот, който е около него. Това е едно от наистина големите достойнства на старостта. Но пак повтарям: ако човек успее да запази достойнството си.

Той може да запази достойнството си, като замени физическата немощ с духовна мощ – с нещо, което духовно го възправя над тази ситуация. Аз обичам да казвам, че един възрастен човек е здрав, когато всеки ден го боли нещо различно.

Знаем, че Вашите романи са превеждани в множество други държави. Очаквате ли така да се случи и със следващия Ви роман и какво искате да разкажете в него на чуждестранните си читатели?

Аз мисля, че това може да се превърне наистина в една световна книга, защото този проблем не е на България, не е на мен като писател, този проблем е на всеки човек. В крайна сметка животът е устроен така, че с раждането си, човек започва да умира. В него подсъзнателно започват да действат две сили, които на пръв поглед са противоположни и различни и които са ме интересували в цялото ми творчество.

Едното е проблемът за властта. Всичко, което прави човек, всички негови действия – от най-простичките ежедневни действия и избори до най-сложите човешки стратегии – са свързани с копнежа да владее над нещо, над някого, над хората около себе си. Затова аз казвам например, че един голям писател е един очарователен тиранин, защото той властва чрез словото, чрез думите.

Защо се стремим да владеем? Защото по този начин ние по някакъв начин отлагаме смъртта. Красотата е власт, но грозотата също е власт. Интелигентността, умът е власт, но и глупостта може да бъде власт. Дори страданието може да бъде власт. Вземете например един сакат човек, който проси. Той нарочно показва отрязания си крак и по този начин чрез състраданието ни се опитва да властва над нас, за да ни накара да дадем милостиня.

Също такова чувство – много важно и много съществено и непрестанно действащо – е страхът от смъртта. Този пълзящ, невидим, подсъзнателен страх, който в младостта е много слаб  повърхностен, но постепенно с развитието на възрастта се засилва, също е изключително активен и важен. Той ни превръща в действени същества, кара ни да правим нещо. Кара ни например да творим, тъй като, страхувайки се от смъртта, за да я отложим, за да продължим себе си в живота, за да се заноктим за живота, ние трябва да правим нещо. Било то в материалния свят, било то в духовния свят.

Тези две сили действат непрестанно у нас, но в един момент, и точно това е смисълът на тази книга „Чудовището”, аз осъзнах, че те са едно и също. Копнежът ни да властваме и страхът от смъртта са едно и също нещо, което ни преследва цял живот.

Забележете например проблема на един тиранин – колкото повече той приближава към своя край, толкова страхът от смъртта се засилва, затова есе засилва и копнежът да властва. Толкова той става по-ужасен, толкова повече той използва насилието, за да удържи себе си и властта си.

Мисля, че този проблем е много интересен. Разбира се, както казахте Вие, това е една невъзможна, но много прекрасна любов. Защо този писател е чудовището? Защото той изведнъж разбира, че никога досега не е обичал. Имал е две жени, но никога досега не е обичал. Никога досега не е изпитвал това зашеметяващо, повличащо до оглупяване чувство.

Той е един човек с огромен опит, включително огромен сексуален опит, с огромен любовен опит, човек, който знае как да бъде очарователен, знае как да омае с думи, с действие едно момиче. Но той изведнъж остава безпомощен пред нея, защото за първи път обича.

В своите романи Вие много често разсъждавате върху темата за смъртта. Какво идва след нея?

Аз много съм мислил върху този въпрос и ще Ви кажа честно. Много съм се занимавал с будизъм, с хиндуизъм, с дулсизъм, които задават този въпрос. Прочел съм десетки книги за това какво се случва след смъртта.

В списание „Съвременник” ние преведохме една гениална книга на един лекар и теософ на име Мууди – „Живот след живота”. Той е първият лекар, който интервюира хора, които са изпадали в клинична смърт, в дълбока клинична смърт, в реална клинична смърт.

Общо взето те повтарят неща, които се случват на всички тях в различна степен на сложност и в различна степен на пълнота. Първо душата на човека преминава през дълъг тъмен тунел с някакъв особен стържещ звук. След това застава и наблюдава себе си отгоре, след това много често се стига до среща с роднини, които го посрещат в един свят, изпъстрен с красота, със странни, неземни цветове, със странни сияния и най-вече спокойствие, някакво умиротворение, доброта. Някои от тях казват за срещата си с едно сияйно същество.

Будистите са твърдо убедени в прераждането на човека и прераждането на душата. Но какво искам да ВИ кажа? Дори да има живот след живота, дори да оцелява това, което ние наричаме душа, и дай Боже да е така, това не е човешката личност. Това не е човекът. Това е човекът, обелен от цялата своя сложност, от всички свои тела. Така може да се обели зелката и да остави една малка сърцевина.

Тази сърцевина е нещо едновременно много значително и нещо много незначително. Но тя не е човекът, защото дори телесното тяло, физическото тяло с цялата своя първосигнална примитивност, дори то е нещо изключително необикновено. Чрез него усещаме, чрез него чувстваме, чрез него се случват много неща. Чрез мозъка си мислим, мечтаем, имаме надежди и копнежи. Отпада физическото тяло, отпада менталното, астралното и остава наистина тази душа, която е далечна памет за това, което сме ние.

 

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!