Явор Алексиев е икономически анализатор в Института за пазарна икономика (ИПИ).
Член е на Българската макроикономическа асоциация (БМА), Brain Workshop Institute (BWI) и е един от експертите на международния неправителствен портал 4liberty.eu. Завършил е „Международни отношения“ и „Журналистика“ в Софийския университет.

 

През миналата седмица излезе информация от Световната банка, че българските приходи са достигнали 50% от средноевропейските. Никой обаче не казва на какво ниво са цените и разходите в България и в Европейския съюз. Известно е, че в България хлябът е 0,5 евро цента, в Испания е 1 евро, а в Белия – над 2 евро. Какво показва статистиката по този показател?

Действително, когато се правят сравнения на стоките и услугите, обикновено покупателната способност се пропуска, а именно тя обяснява до голяма степен съществуващите различия в нивото на доходите. Специално по отношение на България и страните от Европейския съюз, които най-често сравняваме, разликата в покупателната способност, голяма част от нея, идва по линия на услугите, а не по линия на стоките.

Тоест, ако направим едно сравнение, както споменахте цената на хляба, ако направим сходно сравнение с някакъв тип услуга, било счетоводна, юридическа или дори нещо съвсем ежедневно като фризьорска услуга, ще видим, че голяма част от ценовите различия се формират именно в сектора на услугите.

Разбира се, има стоки, които са горе-долу на едни и същи цени в рамките на ЕС, като в повечето случаи това е следствие на някаква данъчна политика, която се налага общо на европейско ниво.

Например, цената на различни видове горива – знаете, че в ЕС има минимални ставки, които се налагат върху продажбата на гориво. Така че, този тип политика е по отношение и на цигари или други акцизни стоки.

Обикновено точно това, за което вие споменахте, а именно покупателната способност – парите, които човек получава, се пропуска в сравненията и се стига до такива абсурди, например, 7 пъти по-висока минимална заплата в Люксембург или 6 пъти по-висока средна заплата. Реално погледнато, когато сравните ценовите различия, доста спадат тези разлики.

И нещо повече, има позитивна тенденция, която показва, че и минималното заплащане в България, и средното заплащане в България, по отношение на своята покупателна способност, вече настига това в много страни.

Разбира се, не в темпове, каквито искаме, но това е нещо, което се случва. Ще дам пример с Люксембург – само преди десетина години покупателната способност на минималната заплата в България е на 10% от тази в Люксембург, а в момента вече тя е над 30%.

Отново е три пъти по-ниска като покупателна способност, но виждаме, че процесът на засилване го има, има го и в сравнение с всички останали европейски държави. Единствената страна, в която се наблюдава известно изоставане през последното десетилетие, по отношение на покупателната способност на средната заплата, е Румъния, и то едва през последните 2-3 години.

Можете ли да коментирате цената на жилищата и наемите у нас и в Западна Европа, защото те са структуроопределящи, особено в западноевропейските домакинства, където наемането на жилище е обичайна практика?

Това, между другото, е един от основните източници на някои сравнения, които не изглеждат толкова добре в България, спрямо Централна и Западна Европа. Вие знаете, че българите в голямата си част притежават жилищата, в които живеят. Ние, ако не се лъжа, сме на пето или шесто място в ЕС по дял на населението, което живее в собствено жилище.

Затова, когато правим общи статистики за оценки на бедността и социалното изключване, каквато правим всяка година в България и ЕС, се получава така че, сравненията не са съвсем точни между това, което се случва у нас и това, което се случва в Съюза, поради простата причина, че много хора в България все още не плащат наеми, не плащат дори ипотеки.

Тоест, в структурата на разходите на българските домакинства, такъв тип неща като ипотечни заеми, разходи за наем, заемат доста по-малка част, отколкото в ЕС.

По отношение на самите ценови равнища, навсякъде в момента има останали ефекти от последната криза. Знаете, че в много страни имаше балони в сектора на недвижимото имущество, в някои от тях много паднаха цените, в други (Германия и Великобритания) – се говори тепърва все още големите цени на жилищата.

Така че, когато правим такива сравнения трябва да гледаме неща от типа на „с колко средни заплати може да се купи едно жилище”. За съжаление такава статистика на европейско ниво не е достъпна, но не мисля, че това, което имаме в България като съотношение е нещо много високо.

В България смятам, че пазарни са причините за ръста на жилищата, особено в столицата, което се наблюдава и в момента. Все още, спрямо нивото на средната заплата жилищата са по-евтини, отколкото в годините преди кризата, когато ние самите минахме през жилищен бум.

Затова не мисля, че дори и в столицата, въпреки това поскъпване, което видяхме в последно време, можем да говорим за някакъв балон.

От друга страна ние в България си имаме някои специфични проблеми по отношение на развитието в тази сфера, защото знаете, че голяма част от населението живее в панелни блокове. Трябва да имаме предвид, че в рамките на следващите 30-40 години, голяма част от тези блокове (зависи кога е построен блока и как точно) се очаква да станат необитаеми.

Това означава, че тези хора, които живеят там ще трябва да се преместят другаде, което означава, че може би в бъдеще ще има още по-голям бум на строителството. Специално в градовете, където има подобен тип строителство, аз не мисля, че сме видели края на новото строителство, дори напротив – очаквам то да продължи да се развива в България.

Моля, коментирайте как се промениха доходите и разходите ни през последните 10 години, от влизането ни в Европейския съюз.

Тенденциите за България са доста позитивни, пак казвам, че настигане се наблюдава, както по линия на минималното заплащане, така и по линия на средното такова. Проблемът е, че темповете, с които се случва това не са достатъчно бързи, за да се усети задоволително в стандарта на живот на средностатистическия българин.

Казвам „средностатистическият българин”, защото в България през последните десетилетия все по-ясно се вижда тенденцията, че ниското образование излиза скъпо на хората. През последното десетилетие, голяма част от движението в доходите е съсредоточено в лицата с висше образование. Не че на другите заплатите не се покачват, но просто изпреварващият ръст е в големите градове, при хора с по-високи квалификации – тези, които заемат чувствително по-висока заплата. Тоест, ако погледнем София, тя от 2014г. насам вече е покрила средноевропейският стандарт на живот, през призмата на покупателната способност на населението.

Тоест, софиянци вече живеят със стандарта на живот на средностатистическия европеец. Тук веднага правя уговорката, че хората, които живеят в Лондон, Брюксел  и Берлин не са средностатистически европейци, а са доста над това ниво.

Все пак не трябва да забравяме, че ЕС е един куп от много богати страни. Когато се сравняваме с тях трябва да ги имаме тези неща предвид.

Така че, положително е развитието, както в размера на доходите, но и по линия на разходите на домакинствата, което е още една недвусмислена тенденция, тъй като всяка следваща година относителният дял на разходите на българските домакинства за храна спада. Това са най-насъщните разходи, които по принцип се смятат за признак на бедност (когато домакинствата дават по-голяма част от парите си за най-основни нужди). Смятайте, че когато този дял спада, тогава говорим за повишаване на благосъстоянието.

Именно това става в България, като за първи път миналата година отчетохме под 30% от доходите са били харчени за храна.

Трябва да се има предвид обаче, че образованието има все по-голям ефект върху това какво получава един човек. В момента по-малко от 30% от хората у нас взимат заплата, която е равна или по-висока от средната заплата. Оттам идва едно такова чувство на изкривяване, че статистиката казва, че средната заплата расте, но в същото време много българи не го усещат по линия покачване на жизнения стандарт. Истината е, че има нужда от промяна малко в манталитета и начина на работа на българина, както и при възприятията на собствените му умения. И аз бих посочил най-вече образованието като проблем.

Това, което виждаме в момента и с „Индустрия 4”, за която се говори много в момента и непрекъснато променящият се пазар на труда, награждават гъвкавите, награждават по-високообразованите и тези, които продължават да се образоват и обучават през живота си.

Докато хора, които разчитат на това, че уменията, които имат ще им стигнат до край на трудовия им живот, могат да се окажат в много неприятна ситуация. И тук искам да посоча, че според най-мащабното проучване на уменията на работната сила в ЕС, което за съжаление е едно единствено проучване, направено през 2014г., българите са нацията, която най-много вярва в непреходността на своите умения.

Българите са най-много, които казват: „Ние няма нужда да се обучаваме. Уменията, които имаме са нужни на пазара на труда”, което на фона на показателите на страната ни показва по-дълбоко неразбиране и провал в едно отношение, а именно ученето през целия живот.

Въпреки всичко ниво, в България има едно ниво на заплащане, което е много по-близко до това в някои европейски държави и това е причината, поради която ние минахме сравнително леко през кризата.

Това, което имаме тук може да е по-ниско, но е доста по-устойчиво, а и посоката е нагоре.

Защо у нас непрекъснато се говори за приходите и много рядко за разходите? Изкривява ли един такъв разговор представата на българина за собствения му живот?

Има го този момент. Аз бих казал, че това, което се случва е налагано вече с десетилетия като начин на мислене – учи, за да не работиш – това е неприложимо в XXI век и това, което виждаме като трансформация в промишлеността и все повече в сектора на услугите. Истината е, че човек трябва да учи и да продължава да учи, за да продължава да работи и да получава висока заплата. Това важи за всички европейски граждани и за гражданите на онези икономики, които се стремят да бъдат по-модерни и високоплатени.

Това е нещото, което трябва да се промени. Тук, както самите българи имаме тази вина, така и държавните политики, включително по посока преквалификация на безработните лица.

Така че бизнесът, който продължава да подценява инвестициите в човешкия капитал и потенциалната възвращаемост, което това може да му донесе. Това е един общонароден проблем, с който трябва да се справим през следващите години.

Ако се върнем назад 10 години, ще видим, че профилът на безработните лица (в момента у нас тя е под 5,5%) е аналогичен с този от преди десетилетие и дори след като сме минали през една криза, която би трябвало да ни е научила на някакви уроци.

В крайна сметка обаче процентът на неграмотните безработни и на безработните с начално и по-ниско образование, и на безработните без квалификация е същият. Проблемите като че ли са били неглижирани. Аз мисля, че ние през призмата на програмите на Министерството на труда и социалната политика, които администрира на пазара на труда, трябва да се съсредоточим, не толкова в борба с последствията от безработицата, а върху причините за нея, както и да развием добри практики в обучението и преквалификацията, защото това ще е нужно дори и при една следваща криза на пазара на труда.

 

 

 

 

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук