Предложението за допълнително облагане на банковите печалби не трябва да се оценява само според приходите, които може да донесе в бюджета. То може да има по-широки последици – за цената и достъпа до кредит, инвестициите, икономическия растеж и дори за разходите по финансирането на държавата. Това предупреждава управителят на Българската народна банка Димитър Радев в позиция за обсъжданите данъчни промени. Ето какво коментира той:
„Предложенията за промени в данъчното законодателство са част от бюджетния процес. Решенията са от компетентността на правителството и Народното събрание. БНБ не заема страна в политическия дебат за бюджетните приоритети. Тя представя професионална оценка на възможните последици от предложената мярка за финансовата система и икономиката.
Тези последици засягат финансовите условия, кредитирането, устойчивостта на банковата система и взаимодействието между фискалната политика и икономическия растеж. От тази гледна точка предложението за допълнително облагане на банковите печалби заслужава по-широк анализ.
По същество става дума за увеличение на данъчното облагане на банковата дейност. Определянето му като данък върху „свръхпечалбата“ не променя този факт. Въпросът е дали очакваният фискален ефект компенсира последиците за финансовото посредничество и икономиката. Отговорът изисква повече от счетоводна сметка.
Предложеният механизъм има ясна бюджетна логика: определя се историческа база на печалбата, добавя се нормативно установен праг и превишението се облага допълнително. Очакваният приход е сравнително лесен за изчисляване.
Макроикономическата сметка е по-различна.
Печалбата на една банка е данъчна основа, но и основен вътрешен източник за формиране на капитал. Капиталът определя способността ѝ да поема риск, да предоставя кредит и да абсорбира загуби при неблагоприятно развитие на икономиката. Именно затова БНБ изисква натрупване на капиталови буфери в добрата фаза на икономическия цикъл: те трябва да бъдат налични в лошата.
През 2020 г. тази логика беше проверена на практика. БНБ предприе мерки за укрепване на капитала и ликвидността, а банките приложиха частен мораториум върху плащанията по кредити. Към септември отсрочването обхващаше кредити за над 9 млрд. лв. Буферите дадоха възможност на банките да поемат временния натиск, докато предприятията и домакинствата получиха време да преодолеят шока.
Следователно текущата банкова печалба не е само доход, който може да бъде разпределен. Част от нея поддържа кредита и устойчивостта на системата при бъдещ шок. Това прави определянето на „свръхпечалба“ по-сложно, отколкото предполага сравнението между две счетоводни величини.
Референтният период 2020 – 2025 г. включва пандемия, необичайно ниски лихви, инфлационен и енергиен шок и последвалата рязка промяна на лихвената среда. Началната 2020 г. е кризисна година със силно понижена банкова печалба. Включването ѝ в историческата средна може да представи част от последвалото възстановяване като „свръхпечалба“. През същия период нараснаха банковите баланси, кредитните портфейли и капиталът, а при отделни институции настъпиха съществени структурни промени.
При тези условия номиналната печалба през 2027 г. и средната номинална печалба през предходните шест години не са непосредствено съпоставими. По-високата абсолютна печалба може да съдържа икономическа рента, но може да отразява и нормална възвръщаемост върху по-голям капитал, по-голям баланс и поет допълнителен риск. Разграничаването изисква икономически анализ, а не нормативно предположение.
По-същественият въпрос е какво се случва след въвеждането на данъка. Формално той се плаща от банките, но икономическата му тежест не остава непременно там. Банките могат да реагират с по-ниски дивиденти – най-ограниченият макроикономически ефект. Реакцията обаче може да премине и през цената на кредита, кредитните стандарти, депозитните условия и структурата на активите. Тогава част от тежестта се пренася към клиентите.
За домакинството това може да означава по-скъп или по-трудно достъпен кредит; за предприятието – по-висока цена на капитала. Тази цена определя кои инвестиционни проекти ще бъдат реализирани. Банките са каналът, през който финансовият ресурс достига до икономиката. Затова допълнителното облагане на банковото посредничество може в определена степен да оскъпи и използването му. Степента зависи от конкуренцията, капиталовата позиция на отделните банки и кредитния цикъл. Тя трябва да бъде измерена, а не предполагана.
Международният опит дава основания за предпазливост. В Унгария извънредното облагане на банките, въведено като временна мярка, беше продължавано и променяно наред с други намеси в кредитния пазар. Не би било коректно високата цена на кредита там да се обясни с един данък: лихвите отразяват преди всичко паричните условия, инфлацията и рисковата премия. Но комбинацията от политики е показателна – пазарното корпоративно финансиране остава скъпо, а държавата го компенсира и чрез субсидирани кредитни програми.
България няма основание да следва такъв модел: първо да увеличава цената на финансовото посредничество, а после да субсидира кредита с публичен ресурс. Еврозоната дава възможност за по-ниска рискова премия, по-дълбока финансова интеграция и по-добри условия за частния сектор. Непредвидимите данъчни промени внасят несигурност за инвеститорите и, когато променят условията за кредитиране, могат да повлияят и на предаването на общата парична политика към икономиката. Икономическата политика следва да използва предимствата на еврозоната.
Има и втори канал. Българските банки са сред основните институционални инвеститори в държавни ценни книжа. Същият баланс, който финансира предприятията и домакинствата, участва и във финансирането на държавата. При по-висока цена на капитала и по-ограничен ресурс банките могат да предпочетат нискорискови държавни експозиции пред частен кредит. Тогава бюджетният приход може да бъде съпроводен от по-слабо финансиране на частната икономика. Ако вместо това банките ограничат увеличаването на експозициите си към държавен дълг, ефектът може да се прояви в цената на държавното финансиране.
И двете последици имат значение, особено при значителна необходимост от ново дългово финансиране. Тук се откроява несъответствие във времето: приходът от извънреден данък може да бъде еднократен, а по-високата лихва по дългосрочен държавен дълг се плаща през целия му матуритет. Затова оценката на мярката трябва да включва както приходите за бюджета, така и разходите по финансирането му.
Същото се отнася за растежа. Ако по-високото облагане доведе до по-скъп или по-селективен кредит, ефектът ще се прояви в инвестициите и потреблението. По-ниската икономическа активност означава по-малка база за ДДС, корпоративните данъци, данъците върху доходите и социалноосигурителните приходи. Брутният приход от данъка и нетният фискален резултат са различни величини.
След присъединяването към еврозоната основният икономически въпрос пред България вече не е валутният режим. Той е как да ускорим инвестициите, производителността и реалната конвергенция. Главният двигател трябва да бъде частният сектор. Това предполага предвидима данъчна среда, дисциплинирана фискална политика и финансов сектор, способен да насочва ресурс към продуктивни частни инвестиции. Увеличаването на данъчната тежест върху този процес трябва да бъде внимателно аргументирано.
Има и въпрос на последователност на политиките. Макропруденциалната политика изисква банките да натрупват капиталови буфери при силна кредитна активност и висока рентабилност. Фискалната политика предлага допълнително изземване на част от ресурса, от който тези буфери се формират. Двете политики имат различни цели, но общият им ефект върху капитала трябва да бъде оценен.
Същевременно отслабването на фискалните буфери ограничава пространството за реакция при бъдещ шок. Този риск не бива да се усилва с ограничаване на банковите буфери. Ако и двата вида резерви намаляват едновременно, държавата ще има по-малко възможности да смекчи кризата, а банките – по-малък капацитет да поддържат кредита. Това би направило икономиката и страната по-уязвими при неблагоприятно развитие.
Въпросът не е дали банковата система може да понесе допълнителния данък. Тя е добре капитализирана, ликвидна и рентабилна; няма основание дебатът да бъде драматизиран като въпрос за непосредствената финансова стабилност. Въпросът е дали мярката подобрява общия икономически резултат. Това е по-високият стандарт, който следва да прилагаме.
Преди окончателното решение непосредствената бюджетна оценка трябва да бъде допълнена с оценка на въздействието върху капитала, кредита, лихвените условия, инвестициите, растежа, останалите данъчни приходи и цената на държавното финансиране. Тя трябва да включва базов и неблагоприятен сценарий и да отчита взаимодействието с макропруденциалната и паричната политика. Едва тогава може да се прецени действителният нетен ефект.
Това не е аргумент в защита на банковите печалби, нито срещу правото на правителството да предлага промени в данъчната политика. Това е аргумент за начина, по който трябва да се вземат подобни решения. Вдигането на данъци има цена. Когато данъкът е върху финансовото посредничество, част от тази цена може да премине отвъд данъкоплатеца.
Затова въпросът не е само колко може да бъде събрано от банките през 2027 г. Въпросът е каква ще бъде цената за кредита, инвестициите и растежа – и какъв ще бъде нетният резултат за публичните финанси, след като тя бъде отчетена. Това е разликата между счетоводната сметка и макроикономическата политика.“
