Ще се опитам да дам безпристрастна оценка на 45-ото Народно събрание, колкото и да не отива на страстите, които то разпали. Отиващият си парламент ще бъде запомнен с тези пет неща.
Продължение на протестите
Първо: това Народно събрание е институционално продължение на протестите от миналото лято. Появи се, за да изчезне почти веднага и така „в крачка“ да изпълни основното им искане – оставката на Бойко Борисов. След като той не пожела да я даде доброволно на протестиращите, те му я взеха процедурно – вече като избиратели. Кой вариант би бил по-щадящ за ГЕРБ? Активистите на партията ще имат време да преценят, когато си отидат по къщите.
Новите срещу старите играчи
Второ: протестният вот роди не един, не двама, а трима нови парламентарни играчи – ИТН, ДБ и ИМВ. Те със самото си присъствие уличаваха „заварените“ партии – ГЕРБ, БСП и ДПС – като носители на статукво, чието време изтича. Народното събрание заканително цъкаше за тях и като бомба със закъснител, и като политически часовник, сверен отново след продължително изоставане. Разбира се, старите играчи съвсем не бяха готови да се примирят с отредената им роля. Дори ГЕРБ, към които пряко бе насочен протестният вот, разчитаха, че резултатът им на първа парламентарна сила, ще ги направи незаобиколим фактор и първоначално протягаха ръка към опонентите си и говориха за мир. БСП пък продължаваше да играе на доайен в битката с ГЕРБ и майчински да съветва „новаците“ как ефективно да започнат разграждането на статуквото (така че тя да не пострада, въпреки че му принадлежи). ДПС беше в любимата си поза на „ни лук ял, ни лук мирисал“ и на свой ред гледаше да се приобщи към партиите на протеста, сякаш той не тръгна тъкмо от акция срещу неправомерните облаги на почетния председател на движението. Новаците обаче проявиха характер и предпочетоха да имат колкото се може по-малко общо със старите играчи. На моменти изглеждаше дори, че тези играчи са в състояние да се обединят, ако не се бояха, че ще предизвикат нов площаден гняв, който този път вкупом ще ги помете.
Някои бяха безпомощни, други плуваха в свои води
Трето: на партиите на протеста, независимо че историята работеше за тях, също не им беше лесно. Не само защото нямаха мнозинство, но и защото повече неща ги разделяха, отколкото свързваха. Като започнем оттам, че ИТН се озоваха в „небрано лозе“ и им се наложи да се откажат от политическите си обещания, а предводителят им Слави Трифонов си остана само образ от екрана, без да се включи в парламентарния живот (в деморализираща прилика с Бойко Борисов). ДБ обратно – има дълга и последователна политическа биография, която отвежда назад към антикомунистическата генеалогия на градската десница, но никак не е ясно доколко и как коалицията ще може да я продължи в новата си парламентарна компания. Само Мая Манолова и бойните ѝ другари плуваха изцяло в свои води, защото се интересуваха само от едно – Бойко Борисов и партията му да получат възмездие.
Възмездието, което всички очакваха
Именно възмездието определи духа на последния парламент. То беше точката, в която интересите на трите партии на протеста със сигурност се припокриваха, та и с тези на БСП, а отчасти и на ДПС. Всички дружно искаха да изобличат ГЕРБ в незаконни и престъпни действия, за да компенсират бездействието на прокуратурата. За целта Борисов и министрите му трябваше да дойдат на място, за да отговарят на въпроси и да понесат отговорността, което те така и не направиха. И нищо не последва от това – парламентът няма как да бъде съд, най-малкото защото първата и третата власт имат различни правомощия. Дори свидетелствата на Светослав Илчовски, които Темида би слушала с разширени очи, в парламентарната комисия на Мая Манолова предизвикаха политически фарс на правосъдие.
Работата е там, че след всяко управление през прехода възникват две устойчиви обществени очаквания – за възмездие и за промяна (на модела, системата и пр.). Въпросът е кое първо да се удовлетвори и „по правило“ това е очакването за възмездие, вследствие на което няма нито възмездие, нито промяна. Защото политическата логика е обратната – първо промяната, включително и на правосъдната система, а после възмездието ще си дойде само по закон. Другото е пушилка, в която столовете се разместват под изправилите се да си крещят „Мутри вън“. През 2009 Бойко Борисов също беше казал следното: „Възмездие ще има, лично ще участвам… Станишев и неговата партия 20 години мутризират страната“.
Властта и президентът
Пето: 45-то Народно събрание даде властта на президента – отчасти по принуда, отчасти по замисъл. Това беше прогнозиран резултат още от протестите (включително и в мои текстове). И затвърди убеждението, че битката за парламента от миналото лято е между генерал Борисов и генерал Радев. Радев в институционална асиметрия се оказа страна в нея и я спечели, като при следващите избори е вероятно вече да се заговори и за президентска република.
Защо стана така е тема на друг анализ, по-важното сега е дали можем да предотвратим девиациите на една власт, преди да е дошла, вместо да търсим възмездие за тях, когато си отива. Девиациите на властта у нас, според опита дотук, общо взето са три: криминалност, авторитарност и постсъветизация. Доколко Радев ще им се поддаде – в настоящия исторически момент зависи от партиите на протеста, които фактически го приеха за свой лидер и преляха парламентарен ресурс в президентската институция.
Дано се справят, защото иначе положение пак ще е „леле-леле“.
Коментарът е от „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.
