Всички знаят кой е Нелсън Мандела. Но далеч по-малко хора биха отговорили на въпроса кой е Фредерик де Клерк. Де Клерк е последният бял президент на Южна Африка, човекът, който пусна Мандела от затвора и организира първите свободни избори с ясното съзнание, че неговата Национална партия ще ги загуби. След това двамата с Мандела получиха Нобеловата награда за наистина възхитителния начин, по който преведоха Южна Африка към демокрация, която не е само за белите.
ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Писал съм и друг път. Де Клерк е блестящо доказателство, че е по-добре да си имаш работа с възпитан в западната политическа традиция расист, отколкото с попил съветската култура български комунист.
Ние обичаме да се окайваме и ожалваме, но нито сме първите, нито сме някакви уникати в прехода от тоталитаризъм към демократично състояние на обществото.
Един от най-хубавите примери е до нас. Кемал Ататюрк спасява в края на Първата световна война Турция от превръщането ѝ в колония и основава модерната турска държава. Той създава през 1923 Народно-републиканската партия (кемалисти), която е единствената (и естествено – управляваща) партия в Турция до 1946, когато е позволено да има и други партии.
През 1950 кемалистите организират първите многопартийни избори, знаейки, че ще ги загубят след 27 години на власт. Изборите печели Демократическата партия и Турция казва сбогом на един период, който я е укрепил като държава, но е бил твърде далеч от демокрацията.
Историята по-нататък също е интересна. През 1960 военните правят преврат, но само за да овладеят политическата криза и след като правят модерна конституция, на следващата година правят избори и предават властта на избрани от хората политици.
Армията прави още два преврата, но винаги, след като е стабилизирала страната, предава властта на политиците.
Испания е също хубав пример за преход. След победата си в гражданската война Франсиско Франко установява еднопартиен режим. Той гравитира около фашизма, без да стига до крайностите на Хитлер и Мусолини, а 6 години преди смъртта си определя Хуан Карлос за престолонаследник, като по този начин дава да се разбере, че след него Испания получава шанс да се върне към констиционната монархия и демокрацията.
Крал Хуан Карлос поема властта два дни след смъртта на диктатора и води страната през трудните времена, включително и като лично се противопоставя на франкисткия опит за преврат през 81-а.
Пиночет, направил преврата в Чили през 1973 и управлявал страната до 1990, също се оттегли и предаде властта на политиците. Дори той, анатемосван от комунистите в България и по целия свят.
Малко преди да умре написа: Днес, когато моите дни са преброени, искам да кажа, че не изпитвам към никого злоба и че повече от всичко обичам своята родина. Признавам политическата отговорност за всичко, извършено от мен. То бе направено с една единствена цел – да укрепи Чили и да се избегне разколът на страната.
Мислил съм доста защо комунистите в България не бяха поне като испанските фашисти, ако не като турските кемалисти и генерали.
Защо след 1989 не отвориха пътя към нормална България, а държаха и държат властта напук на цялата нация.
И засега имам отговор с два елемента.
Първо, комунистите в България не я смятат за своя родина. Те приемаха за свое отечество Съветския съюз, а когато той се разпадна – Русия на Путин.
И – като следствие от това – второ, България за тях е фикция, просто средство да са на власт. Висша ценност не е Отечеството. А властта. Без нея те са нищо. Затова и не я изпускат.
А демокрацията има прости правила, най-важното от които е възможността властта да бъде сменяна. Комунистите в България не могат да стигнат до тези мисловни висини.
Както се пееше в онази песничка – Келнерът на ресторант „Победа“ има нещо мозъчна повреда…
