След тежко боледуване на 81-годишна възраст почина писателят, сценарист и драматург Георги Данаилов. Той е потомък на известен свищовски род. Роден е на 8 януари 1936. Внук е на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов, както и правнук на Марко Балабанов – първият външен министър на България след Освобождението.
През 1950г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Завършва и преподава химия, а с литература се занимава още от студентските си години. Първите му книги печелят широка популярност. Сред тях са „Деца играят вън”, „При никого“, „Убийството на Моцарт. Размисли за възпитанието”. Най-преиздаваната му книга е „Къща отвъд света“. Тя е посветена на село Ковачевица. Автор е и на редица пиеси като „Краят остава за вас“ , „Съдията и жълтата роза“, „Несериозна комедия“, „Есента на един следовател“, „Господин Балкански”, „Една калория нежност“. По негови сценарии са заснети филмитe „Хирурзи“, „Почти любовна история”, „За къде пътувате?“. Книги и пиеси на Георги Данаилов са превеждани на руски, арменски, немски, полски, румънски, словашки, чешки и други езици. Носител на призове от международни филмови фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.
През 1997г. Георги Данаилов спечели първа награда на международния конкурс „Русо“ в Париж. Лауреат е на наградата на София, почетен гражданин е на Свищов, присъдени са му наградите „Чудомир”, „П.Р. Славейков” и „Стоян Михайловски”, „Аполон Токсофорос“ от Празниците на изкуствата „Аполония”.
Разказът „Усмивката на Пан” на Георги Данаилов
Имаше гъст цигарен дим, аромат на добро кафе, по стените много картини, стари икони и бронзовата маска на Пан. Стаята беше пълна с млади хора, чиито ликове вече бледнеят в паметта ми и сред тях духовният наставник Стефан Гечев, във вълнен пуловер с голяма яка.Хубав, със сини светещи очи, гъсти вежди, високо чело и с бръчки около очите “но не от старост, а от усмивки”…
Тогава не знаех, не дръзвах да си помисля дори, че ще се сприятеля с този забележителен човек, че той ще присъства в живота ми, ще открива пред мен нови светове, ще насърчава литературните ми опити, ще бъдем заедно в радост и тъга…
Обикновено, когато говори за другите, човек неусетно започва да говори за себе си и Аз все по-често заменя Той. Но става ли дума за Стефан Гечев, не може да не усетиш, как се смаляваш, снижаваш, как твоето обично и натрапчиво Аз се свива, спъхва се и се завира гузно в ъгъла.
Ако за някого все още важи израза ренесансова личност, то без колебание така бих назовал Стефан Гечев. И това което смайваше най-много, не бяха неговите всеобхватни познания в литературата,изкуствата, човекознанието, не бяха езиците, които владееше, а могъщата синтетична способност на неговия ум, която смогваше да открива връзката между съвсем разнородни явления. Ето затова той обичаше да се опитва да проникне в същността на квантовата физика, на айнщайновата теория, в теорията на информацията. Опитваше се да търси паралели, радваше се, че електронът може да бъде вездесъщ, възхищаваше се от вероятностния свят, защото не искаше да приеме, че всичко е скучно предопределено и в съдбата ни, и в бъдещето. Размишляваше за човека, за различията в културите, като се позоваваше на принципа на допълнителност на Нилс Бор.Надяваше да открие в теорията на информацията тайни за поезията. Неговото въображение бе тъй могъщо, просторите му тъй безгранични, че беше трудно да се определи, кога Стефан обитава тяхните светове и кога слиза на земята.
Върху Стефан Гечев се стовари безпощадната неблагодарност на времето, в което бяхме принудени да живеем, ненавистта на овластената глупост, предателството на високопоставени близки. Той ги понесе мъжествено, не се преклони,обърна им гръб, и стана отшелник. Тогава започнаха да ходят при него като на поклонение при проповедник еретик, някои тайно, малцина по-смело, но повечето стари приятели взеха да го отбягват, особено тези, които вярваха,че са осигурили собственото си безсмъртие. Бояха се да не би връзката с него да ги злепостави пред очите на литературните стражи. Имаше и хора, които се явиха при Стефан да измолят прошка, че вече няма да го спохождат, защото са загрижени за собственото си битие. Верни до край останаха Блага и Йордан, трогателно привързан до живот бе Михайл Берберов, предан беше Георги Василев. Стефан прощаваше на всички. Защото разбираше хората.И пътуваше към своята Итака.
И странно бе, че не той, а тя Итака дойде при него. Не той остарял на острова се завърна, просто островът сам дойде при него и не го завари беден, а неизмерно богат. През дългото самотно пътуване, той бе натрупал съкровища. И ето че изведнъж започнаха да издават стиховете му, да поставят пиесите му, да печатат книгите му и неоспоримо тук е старанието на Иван Гранитски, в него няма нищо необяснимо, то не е израз на покаяние заради греховете на някогашните му колеги му, то доказва само, колко високо бе Стефан Гечев над злобата на деня. Втурнаха се да печатат томове и томове от преводите му! Е, спор няма, по стар български навик, ние се помайвахме и оставихме на чужденците грижата да го награждават с най-високи държавни отличия. По-важно бе, че най-сетне се видя колко благородно, безкористно, беззаветно се бе посветил Стефан Гечев на словото, вярата и мисълта през годините на своето отшелничество. Онези, които го бяха изоставили, се появиха, разбира се, отново.И искрено пишеха, и говореха, колко са били близки, каква личност е той, какви хубави спомени имат, колко златен е неговият принос в българската култура.
Но Стефан Гечев не се възгордя, дори не излезе от своята обител, за да се покланя на почитателите.Той продължи да пише и създава – до последната цигара, до последната глътка уиски, до последното прощално докосване на една вярна ръка и тогава сърцето му спря. Остана само усмивката на неговия Пан:
Усмивка, “която ти отнема всяка вяра – дори в безверието вярата блажена”.
