Днес се навършват 14 години без прекрасната Блага Димитрова – изключително талантливата българска поетеса, чиито творби се отличават с необичайна дълбочина на прозренията и докосват читателя все така силно, десетилетия след като са написани.
Родена е родена на 2 януари 1922г. в Бяла Слатина, област Враца, в семейство на майка учителка и баща юрист. Израства във Велико Търново. През 1941г. завършва класическа гимназия в София, а през 1945г. – славянска филология в Софийския университет. През 1951 г. защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Дълго време се занимава с редакторска, преводаческа и обществена дейност. За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден „Стара планина“ – първа степен. Романът ѝ „Лавина“ е филмиран през 1981г., а през 2003г. е издаден 1 том от нейните съчинения, като предстоят да излязат и останалите 22 тома. На 2 май 2003 г. след сериозно онкологично заболяване и тежък инсулт издъхва.
Любими цитати от книги на Блага Димитрова
„А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарски бас – нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, там е притегателната мъжка сила. Мъж – това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят!”
***
„Да имаш сили да станеш след любов и да си отидеш… Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре, че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.”
***
„Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътстват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.”
***
„Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми! Защо трябва да бъдем винаги сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели? Хора, сърцето ви е като домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата. Колко сте виновни, хора, пред любовта, задето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в судени църкви, под трънен сватбен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие.”
***
На бос крак
Събрахме се двама опарени –
да удушим любовта
с въже за пране.
С пазарска торба, с умора,
с клокочещо млъкване
да й запушим вика.
Но мюбовта разрошена
се събужда с навика
за сутрешното кафе.
Отдавна я давим с бързне.
И няма място в куфара
да я взема на път.
А тя над гледки и граници
на бос крак все ме догонва
в посръчен сън.
Цигара. На хапки разговор.
Разтривки с камфор. Целувка
на припряния праг.
Щраква спусък – ключ закъснял,
нацелен от упор в мен, –
възвръщане на дъха.
И дом. И море. И самотност.
И всичко… Ще можеш ли всичко
да понесеш, любов?
