Кристиян Пичолини – един от първите неонацисти в Америка, взели участие в срещите на „Ку-клукс-клан” през 80-те години на миналия век. Той стига до върха в йерархията на скинхед клановете в Чикаго преди да осъзнае, че е тръгнал по грешния път. Пред БНР той разкрива подробности за дългия път от омразата към любовта.
Кой е Кристиян Пичолини ?
Осем години живях като неонацист. Преди двадесет и две години напуснах американското неонацистко движение, което бях създал. На 14 години бях без идентичност. Родителите ми бяха италиански емигранти в Чикаго, които работеха по 15 часа на ден, за да изхранват мен и брат ми и ми липсваха много. А аз не знаех към коя култура принадлежа – италианската или американската, не говорех добре английски, не знаех кой съм, съучениците ми се отнасяха към мен лошо и с пренебрежение, малтретираха ме и дори ме биеха. Един ден пушех трева в една малка уличка и се чудех какво да правя с живота си, на кой свят съм, когато към мен се приближи човек на около 25 години, който дръпна цигарата от устата ми и ми каза: „Не пуши този боклук. Евреите и комунистите искат да го пушиш, за да те побърка и те да манипулират съзнанието ти“.
На 14 години през 1987г., ти си рикрутиран от Кларк Мартъл – основателя на Chicago Area Skinheads, която на практика основава американското неонацистко движение. Две години по-късно Кристиан ставаш лидер на групата, защото Мартъл влиза в затвора, заради жестоко убисийство на момиче. Защо точно дете на италиански имигранти решава да търси идентичност през расизма?
Расизмът дойде после. Първо беше принадлежността към групата, която те прави силен. Всичко започна с гордостта. Не бях закърмен с расизъм.
Какво те е накарало на 14 години да се присъединиш към насилствена група, която вярва в превъзходството на бялата раса?
Търсех нещо, към което да принадлежа, защото не се чувствах съвсем на място. Бях уязвим. Търсех идентичност и общност. Няма значение дали рикрутърите, тези, които вербуват, за подобни движения са неонацисти, джихадисти, крайно десни или просто главатари на улични банди – те търсят младежи, които се чувстват аутсайдери, но и младежи които търсят отговори. Понякога идват от разрушени семейства, с родители-алкохолици или среда с много бедност и дрога, от среда с много насилие. Но ето, аз не идвах от такова семейство. Но търсех идентичност и беше лесно да падна в ръцете на някой, който ми обещава да съм значим, като сочеше пътя към рая.
Ядосваш ли се все още на нещо?
Ядосвам се на несправедливостта. Застъпвам се за хора, които са маргинализирани. Съветвам ги и им помагам. Когато стана свидетел на несправедливост, аз я посочвам, за да може да я видят и другите.
Доверие или любов?
Любов. Винаги. Любов към всички човешки същества. Любов към самата любов. Човек може да изпитва доверие към хора, които заслужават или не заслужават това, които са го измамили. А любовта.. те кара да се чувствам по-добре. Лесно е да се мрази, трудно е да обичаш. Защото когато обичаш винаги има риск да загубиш нещо. Но пък наградата е по-голяма.
Как се извървява пътят межди омразата и любовта?
Пътуването е трудно, защото изходът може да бъде загуба. Но знам, че докато от мен блика любов, тя ме защитава от други неща. Моята цел е извървявайки този път да се опитам да предам любовта си на други хора.
Страх ли те е от това, което сте били и това, което е имало у теб?
Не. Не, защото разбрах каква е причината за него. Мразейки другите хора, аз всъщност съм мразел себе си. Омразата не е продуктивно чувство. Съжалявам за това, което съм правил. Но благодарение на моето минало, днес аз съм това, което съм. Понякога, за да построиш една красива сграда, е необходимо да събориш една стара и грозна.
В момента Пичолини е автор на книгата „Романтично насилие: мемоарите на един американски скинхед“, съосновател е на неправителствената организация „Живот след омразата“ и „ExitUSA”– единствената по рода си програма на Северна Америка, ръководена от бивши екстремисти, която цели да помага на членове на организации свързани с расизма, да се измъкнат от подобни структури.
