Холандия не е това, което си представяте, ако разполагате с обща информация от българите живеещи и пътуващи нататък. Най-много да сте чули, „че е различно“, „много подредено“ и между другото – знаете от новините, че страната първата в ЕС, легализирала марихуаната за лична употреба. Но няма страшно – престъпността е много ниска.
Тръгвам с подобна обща представа за Ротердам, вторият по големина град в Страната на лалетата и сабото. Първите ми впечатления, следват общата представа: футуристични небостъргачи и сгради с причудливи геометрични форми, малко претенциозни за моя вкус. Очевидно проектантите са искали да впечатлят колегите си и туристите с фасадите на своите творения и определено успяват. Но къде са хората – все пак в Ротердам се намира третото по големина пристанище в света, след Шанхай и Сингапур и би трябвало да е много, ама много оживено място. Разположено е в делтата на Рейн-Маас-Схелде, от които – признавам съм чувала само Рейн.
Следващото нещо, което ме поразява е,че във втория по големина град в Холандия липсват стари сгради. Отварям Гугъл и се зачитам. Всъщност има само 2 стари постройки – църквата „Свети Лаврентий“ в центъра, строена през 13 век в чест на раннохристиянски мъченик и хотел „Ню Йорк“, офис сградата на Holland American Lines, американска корабна компания, с която много местни холандци през 19 и 20 век потърсили късмета си в Новия свят, включително оцелелите от германските бомбардировки през 1940. Това обяснява и широките улици на Ротердам, в сравнение с по-голямата столица Амстердам. Логично, сградата на корабната компания се намира в близост до пристанището, преди няколко десетилетия свърталище на докери и жрици на любовта, а сега – модерен логистичен център, до който е разположен скай-лайнът с модерните небостъргачи.
Това, което продължава да не ми се „връзва“ е липсата на хора. Ротердам е бизнес център, нещо като много голям бизнес парк, в който хората идват предимно, за да работят. Жителите са емигранти, граждани на други страни от ЕС и несемейни холандци. След края на работния ден, който е около 17.00 часа, Ротердам буквално се изпразва. Повечето магазини работят до час по-късно и после става още по-пусто.
За разлика от България, холандците живеят извън градовете. Вторият по големина град независимо от грандиозните си размери има едва около 660 хил. жители. Столицата Амстердам пък наброява едва 1.3 млн души без туристите, като населението на страната е около 16.9 млн. човека. Явно холандците предпочитат да пътуват с иначе добре организирания жепе транспорт и с колите си до работа.
Дали това е инерция от миналото, препратка към бъдещето или национална особеност? Втората световна война е шок за цяла Европа. Буквално със земята са били сринати и други градове – Сталинград (дн. Волгоград), Герника, чиято трагедия е обезсмъретна от Пикасо. А още – Дрезден, както и Хирошима и Нагасаки. Днес повечето от тези градове са възстановени и в тях пулсира пълнокръвен живот.
Въпреки, че раните на Ротердам от Втрората световна война са зарастнали, а от разрухата ни делят близо 80 години, късно следобед тишината в огромния град галерия е като в погребален дом, но без успокояващата музика. В миналото просторните домове на богатите са били и техни офиси, изпълнени с живот, с други хора: слуги, икономи, готвачи, лакеи, коняри, камариерки, възпитатели, бедни роднини и т.н. Днес гражданите на богатите държави работят в огромни сгради, които през 2/3 от денонощието са неизползваеми, а луксозните затворени жилищни комплекси оборудвани с последните технологии, сякаш повече разделят, отколкото да събират хората.
Няма нищо по-тъжно от това, да се разхождаш в луксозна гробница надвечер и да гледаш пустите улици, лъснатите фасади на небостъргачите и затворените магазини, претъпкани с всякакви луксозни стоки, но лишени от живот.
И докато си мисля подобни неща, кръстосвайки безцелно центъра на Ротердам, чувам отчетливо три изстрела на няколко пресечки разстояние. Часът е 20.31, но предвид географското местоположение е светло, както у нас към 18.30 през лятото. Чува се и викане, което ще рече, че някой пострада тежко или се пресели в отвъдното на метри мен.
Влизам в първия бар и си поръчвам питие. Всъщност след 18.00 часа, в Ротердам работят баровете и кофи-шоповете (това е ефимистичното название на местата за употреба на леки наркотици). Избирам си вино, а барманът завързва разговор – дали съм за първи път в града и какви са ми впечатленията. Докато му отговарям чувам сирените на „бърза помощ“ и полицията. Питам на свой ред за случилото се. Той ме успокоява, че няма страшно. По думите му, жертвите обикновено не докладват за инцидентите, което обяснява и данните за ниската престъпност.
Но всъщност властите от доста време не са в състояние да се справят с паралелната икономика на организираната мафия. Поради липсата на капацитет, полицията може да залови само една от девет престъпни организации, допълва още моят барман. Виждал е как дребните престъпници стават заможни предприемачи и инвестират в туризма, хотелиерството и жилищния пазар. Не може или не иска да коментира едрия незаконен бизнес, но и там схемата е подобна – изкараните от търговия с наркотици пари се легализират през строителството или инвестиции в други сфери. Голяма част от екстазито, в Европа и САЩ, идват от лаборатории в южната част на страната, управлявани от марокански банди, които участват и в производството на канабис. Според Европол. половината от кокаина употребяван на година в Европа на стойност около 5,7 млрд. евро, идва през пристанището на Ротердам.
„Политиката на толерантност“ или „гедоокблайд” (gedoogbeleid) има два етапа в Холандия. През 1978 е легализирана употребата на марихуана за медицински цели. Предимно болни от рак в последен стадий, които така облекчават страданието си (а не се лекуват, както често се казва у нас). На пръв поглед – звучи хуманно, но има уловка, свързана с последствията. На терминално болните от рак у нас, се предписва морфин за болките, който води до пристрастяване, но това не е от значение, защото хората наистина са в края на жизнения си път. Биха могли да пушат и марихуана, но няма да удължат живота си или да се спасят от хватката на смъртта…Втората фаза на „гедоокблайда“ е през 2013, когато Холандия легализира носенето на малко количество марихуана и употребата й на определените за целта места, за лицата над 18 години. На входа на всеки кофи-шоп има фейс-контрол, който проверява документите за самоличност на посетителите…После те минават през баровете, като този, в който влязох аз и продължават вечерта на бира.
Първата фаза на „политиката за толерантност“, довела до разпространение на наркотиците в страната и то не само леките. Втората вълна на либерализацията, от перди 6 години, била следствие от избуялата криминална наркоикономика, в резултат на първата и проблемът се задълбочил…В Холандия, критиците на толерентността към продажбата на леки наркотици и легалния статут на проституцията твърдят, че страната се е превърнала в основен център за трафик на наркотици и хора.
У нас има масирана кампания за легализация на марихуаната, която се подкрепя от политолози, рап-изпълнители, неправителствени организации… и нито един психиатър нарколог. В България, брокетите на идеята искат направо да се премине „на второ ниво“ – или легализация на леките наркотици за лично ползване, като убеждават, че така държавата ще печели и употребата на наркотици ще спадне.
Но държавата може да печели от много неща, включително и ако се затегне контрола върху спазването на трудовото законодателство, така щото работодателите да не могат да осигуряват на едни пари, а да плащат други. Само, че тази идея няма много привърженици или агенти, т.е. хора с влияние, които да лобират за нея. Но да се върнем на легализацията на марихуаната – за да установим дали едно нещо е добро или лошо, трябва да видим какъв е резултатът от него, с уговорката, че очакваният и реалният резултат не винаги съвпадат. И още една уговорка – когато някой ви пробутва нещо, което е „за ваше добро“, трябва да сте нащрек: обикновено вие поемате риска, а той усвоява печалбата. Холандия е печалният пример за наркодържава с европейска реторика.
На летището, когато напускам страната, виждам още една от последиците на „политиката за толерантност“. Всички пътници (без бременните жени) минават през един вид рентген. Доста унизителна процедура, при която заставате в нещо като вертикален солариум с разкрачени крака и вдигнати ръце, докато служителите по сигурността се запознават със стомашното ви съдържимо. Дали искам и в моята страна да има толерантност към престъпниците и третиране на останалите все едно са престъпници? Не, благодаря. И още нещо, редно е холандският премиер Марк Рюте, преди да обяснява, че България не е за Шенген, да оправи нещата в собствената си държава.
