Адвокат Александър Кашъмов е експерт в областта на защита на личните данни, свободата на изразяване, правата на човека, противодействие на корупцията и др. През последните 20 години работи като експерт към Програма Достъп до информация (ПДИ). Член е на Надзорния съвет (Advisory Council) на световния рейтинг на законите за достъп до информация.
У нас за пореден път започнаха дискусиите за свободата на словото и медиите. Как може да различим свободата на словото от умишлените клевети?
Законът е ясен по този въпрос. Това е преценка, която се прави за всеки конкретен случай от съда. Засегнатите, когато преценят, че са засегнати от публикувана информация, имат право да се обърнат към съда. В България има както наказателна, така и гражданска отговорност за обида от клевета. Режимът на наказателната отговорност беше реформиран през 1999г. и тези престъпления се преследват единствено по тъжба на пострадалия, а не от прокуратурата служебно. Наказанието е глоба, а не е както беше по-рано затвор. Така е и в посока на европейските стандарти. По-развитите европейски държави изобщо са премахнали наказателната отговорност за обида и клевета, особено в случаите на публикации, защото ако не могат спокойно да се обсъждат всякакви теми, идеи, коментари и оценки за едно или друго действие, събитие, участници в действие, тогава ние нямаме свобода на словото и нямаме свободни дебати.
На този фон не беше ли обезпокоително, че депутат предлага такова нещо, след като вървим към европейския модел? Опасни ли са такива предложения?
От моя гледна точка подобни предложения са опасни. Tук по-скоро става въпрос за разговор, а не толкова за конкретна законодателна инициатива. Мога да припомня, че само преди 2 години, когато обществото беше смутено от пандемията, по инициатива на ВМРО, които тогава бяха част от управляващата коалиция, се направиха две законодателни предложения. Едното от тях беше изменение на Закона за защита на личните данни, да се задължат онлайн издания да се регистрират, да им се отнемат разрешения да публикуват и още доста странни неща. Тогава, това беше по-опасно от това, което виждаме сега, защото бяха реални текстове. Аз се радвам, че благодарение на нашата критика, както и на публични лица и общественици изразихме това нещо изобщо не мина. Надявам се, че след като има такава остра реакция от страна на медиите, на граждански организации и на свободно мислещите хора, това ще отрезви новото мнозинство в парламента и ще ги убеди, че посягането на регулация в тази толкова чувствителна сфера, първо е много рисковано за демокрацията, и второ ако се прием че нещо е необходимо да се изменя или допълва, това трябва да стане много внимателно след широко обществено обсъждане. За мен трябва да има консенсус, защото без такъв много лесно може едно подобно ново законодателство да се превърне в цензура. Искам да напомня, че през последните 20 години непрекъснато се припомня темата за Закон за печата. Подобен закон е абсолютен анахронизъм, защото подобни закони се създават главно през 19 век и няма нито един такъв приет от демократична държава през 21 век. Другото, което трябва да се припомни, е че в момента ЕК подготвя законодателство, което ще задължи държавите-членки да създадат обратни закони, при които съдът ще бъде длъжен да прецени на ранен етап, дали заведеното дело не представлява опит за налагане на цензура върху медиите, а не защита на накърнени права. Това ще бъде важна стъпка към правилната посока на демокрация, широк дебат и възможности – да се чуят най-различни гласове. Искам да припомня, че и според ЕСПЧ, и според нашия Конституционен съд, свободата на словото се отнася не само до идеи и информация, които намират благоприятен прием, но и до такива, които шокират, смущават, разстройват. Такива са изискванията на широкомислието и плурализма, без които няма демократично общество. Ние като общество трябва да се примирим, че за да има свободна мисъл, трябва да има свободно слово, което изисква толерантност към чуждото мнение и към критиките.
В тази връзка има и друг аспект, относно анонимните публикации. В свое становище проф. Огнянова по-скоро ги защити. Известно е, че сериозните медии и издания подписват своите материали, включително и нашата медия. Какви мотиви може да има една такава теза да се толерират публикации, които са без автор или с псевдоними. Как трябва да се уреди и този казус?
Съществуват законодателства, в които се поставят по-сериозни изисквания за обозначаване на редакционна политика – авторство, платена публикация и т.н. Това са неща, които имат своето положително значение, но трябва да имаме предвид, че съществуването на автори и подписани материали има значение за определени жанрове и няма същото значение за други. Тоест, ако говорим за разследваща журналистика, за анализ, тогава е удачно да бъдат посочен авторът. Ако говорим обаче, за информационна сводка тогава не е нужно. Това което искам да кажа, че създаването на юридическо задължение да се обозначава авторът за определен вид материали, а за други не, би създало хаос и проблеми при правораздаването. От моя опит се вижда, че в редица случаи магистратите не познават тънкостта на журналистическия занаят. Те трудно правят разлика между отделни жанрове. Налага се дори в съдебна зала да се пояснява. Според мен едно подробно законодателство по тези въпроси би създало объркване и предпоставки за налагане на цензура. Винаги когато има задължения се оказва, че точно тези, които си вършат работата, и които произвеждат качествени, но често пъти остри неудобни материали ще бъдат подлагани на ударите на закона, а тези леките и несериозни издания, жълти медии и по-опростени жанрове, които нямат претенциите да правят разследвания, но често пъти „вмъкват“ между жълтите страници и между голите снимки и по-сериозни материали, удобно ще се измъкват от отговорност. Това смятам, че не е в полза на никого в демокрацията. По повод коментара на проф. Огнянова за анонимните публикации искам да обърна внимание, че скандинавските държави, които се определят за лидери по свобода на словото вече близо 200 г прилагат стандарта за анонимната публикация. Това означава да не се търси отговорност на конкретния пишещ. Но не означава да няма изобщо отговорност . Говорим за издателя, редакцията, защото е се ангажират да си вършат работата и да не пускат случайни материали. От тук нататък обикновеният журналист, ако чувства защитата на закона, ще се чувства свободен в своите разследвания. Тогава и самия издател се превръща в един своеобразен модератор на дебата. Ние попадаме във все по-сложни житейски казуси от рода на туитър медия ли е, фейсбук медия ли е, ютюб измеренията на публикациите и изданията медия ли са. Навсякъде където има издание, редакторска намеса и редакторска отговорност ние говорим за медия. Медиите трябва да продължат да съществуват, защото хората не могат да получават гарантирана и достоверна информация. Но аз смятам, че проверката трябва по-скоро да стои в полето на медийната етика. Не призовавам да се премахне съществуващата отговорност за обида и клевета, но не смятам, че е нужно в съвременните условия да утежняват допълнително тази отговорност и ние да вървим към едни държави от други континенти.
Как европейското право дефинира и различава клеветата от медийното разследване, предвид подготовката на ново законодателство в тази сфера?
С това ново законодателство просто ще се направят по-ясни някои случаи. Тези неща ги има и в момента в стандартите на Съда в Страсбург, но сега ще бъдат по-детайлно написани. Първо трябва една публикация да бъде свързана с обществения интерес. Една случайно появила се публикация, като конкретна нападка към някого вече задава въпроси. На следващо място трябва да има някакъв повод относно започването на дебата. Този повод може да е създаден от самия герой на публикацията. Конкретни изказвания на даден политик или действия могат да доведат разследване на дневен ред. Може сигнал, постъпил в медия да бъде основа на подобно разследване. Въпросът е, че медията трябва да бъде в състояние, ако възникне съдебно дело да покаже защо е започнала работа по този скучай. Това не е прекалено висок и строг регламент, но трябва да може да се обоснове. Трябва да е ясно, какъв е източника на информацията. Той може да бъде и защитен. Но ако е само защитен и няма никакво друго доказателство, като писмен документ или разговори с източници, тогава една такава публикация олеква. Може най-простичко да говорим за три хипотези. Първо едно добре подкрепено разследване. Второ едно недобре подкрепено разследване. И трето – една откровена нападка. Преценката за това се прави от съд, защото се ръководи от нещата които коментирахме. Тези критерии за изведени в практиката на ЕСПЧ и е много важно дали този за когото се пише е публична фигура и дали се пише за нейните действителни действия или бездействия.
В този контекст достатъчно добре ли са защитени журналистите в България? Има дела, заведени срещу журналисти и в лично качество и към редакции. Каква е Вашата прогноза за развитието на тези дела?
Аз смятам, че в момента журналистите и качествените, критичните медийни издания в България не са достатъчно защитени. Това го виждаме в една поредица от различни дела. Последният случай, който често се цитира е случаят, в който бившият председател на СГС г-н Светлин Михайлов съди изданието Mediapool и журналиста Борис Митов. Този случай, със сигурност можем да кажем, че е маркиран с черен знак. Осъжда се издание за публикация, в която се припомнят стари публикации от преди десетина години. Ищецът е публична фигура, която участва в нова надпревара за същата позиция, председател на СГС, в която надпревара трябва всичко да е прозрачно, всичко да се знае и обществото да следи от близо как вървят нещата. Осъждането с подобна санкция – обезщетение от 60 000 лв, за едно медийно издание, това е равнозначно на неговото убиване. Делото приключи на първа инстанция, но има още две. Лихвеният процент който тече по подобни обезщетения в нашето законодателство след няколко години ще удвои тази сума. Говорим за едно огромно бреме. Ето това е един много лош пример. Да не говорим че са запорирани сметките, както на изданието, така и на журналиста. Тук имаме два негативни момента – както много голямо по размер обезщетение, така и запор на сметки като обезпечителна мярка. Това е много опасно, защото медиите излизат с десетки материали на ден. Ако всеки се почувства засегнат и поиска от съда да се наложи запор от 50-60 000 лева понеже щял да заведе дело. Ами тя тази медия след една седмица трябва да се закрива. Тук са необходими законодателни промени, които да попречат подобни неща да се случват в бъдеще.
След темата за медиите, искам да ви върна и към темата за правото. Как оценявате работата на Цацаров и на КПКОНПИ и може ли да кажем, че отстраняването му е първа победа на силите на промяната?
Работата на КПКОНПИ и на главната прокуратура, защото г-н Цацаров обединява общественото разбиране и за двете институции, е много проблематична на едно основно основание. То се нарича двоен аршин. Оказва се, че някои хора близки до управлението биват оставяни безпрепятствено да си вършат нещата, а други хора, например собственици на критични медии или неудобни за конкурентен бизнес близък до властта, попадат под ударите на КПКОНПИ, Прокуратурата и други институции, които охотно участват в този оркестър. Това са Комисията по финансов надзор, която налагаше години наред глоби за медийни публикации, КЗК е също с подобна слава. Използването на институциите не за да се върши тяхната правно регламентирана работа, а за да се вършат политически цели и да се заглушава гласа на опонентите не е присъщо на едно демократично общество. От тази гледна точка и без да сме наясно какво е свършила КПКОНПИ, има възможност и там да е свършена и добра работа, но смятам, че г-н Цацаров стана публично известен с неща които не създават добри спомени за понятия като почтеност и интегритет, които трябва да маркират един такъв ръководител на институция. Не мога да кажа дали освобождаването на г-н Цацаров е голям успех, но мога да кажа, че е едно заслужаващо одобрение начало.
Вие изредихте няколко институции с лоша слава. Според вас колко бързо ще бъде закрито специализираното правосъдие и ще се сбогуваме ли наистина с модела, в който институциите са използвани за „бухалки“ на силните на деня?
Наистина през последните години си пролича, че тези независими институции, които се създават да бъдат независими от изпълнителната власт, най-често се избират директно от парламента. По този начин те се оказаха не толкова независими и в редица случаи много удобно средство в ръцете на управляващото мнозинство за политически изгодна работа. За всички тях може да кажем, че тъй като техните решения подлежат после на съдебен контрол това създава известно успокоение, че когато такива съмнителни решения минат през съдебната система те ще бъдат поправени и променени. Точно това е проблемът със специализирания наказателен съд. Там последващия съдебен контрол е много по-рехав, разчитаме на ВКС, чиято изконна рокля не е да бъде пазвантин, който да отменя неправилното и пристрастно решение на долната инстанция. Идеята на ВКС е да създава практика, да уеднаквява практика. От тази гледна точка Специализираният съд, мисля че е справедливо да бъде разтопен. Не премахнат, както удобно говорят критиците на реформата, а да бъде разтворен в съдебната система, в съдилищата, където е мястото на всички дела. Когато всички наказателни съдии започнат да гледат тези дела, на принципа на случайното разпределение, тогава ще бъде гарантирана безпристрастността и независимостта на съдебната система
Има ли воля за това това да се случи?
Воля има, важно е това изменение да бъде извършено с разум. Едно закриване на съд предполага много текущи, преходни и висящи въпроси, които са с висока степен на чувствителност и правна експертност. Една такава реформа може да доведе редица подсъдими да бъдат освободени, каквито случаи имаше много през годините, благодарение на промени в процесуалните закони. За България тези промени са ежедневно упражнение. Аз съм съгласен с колегите юристи, които коментират, че промяната в законите трябва да става на принципа „три пъти мери , един път режи“. Тези промени трябва да се случат, за да не бъдат една шепа съдиите, които ги гледат, и за да може тези дела да бъдат по-широко разпространени в съдебната система и да бъдат гледани по един по справедлив и независим начин.
