Проф. Лилия Илиева – откривателката на най-новата българска история, написана от Петър Богдан през 1667г., разказа как е попаднала на находката си:
„С колегите от катедрата по „Български език“ при Югозападния университет и с някои други колеги от Софийския университет работим по проекта „Гутенберговата революция и българите“, подкрепен финансово от Фонд „Научни изследвания“ при МОН. С този проект искаме да покажем как българската култура се включва в новата европейска парадигма, зададена от голямото техническо откритие и свързаната с него информационна революция. В хода на работата попаднах на авторския ръкопис, подготвен за печат от Софийския архиепископ Петър Богдан, който вероятно е бил готов през 1668 г. и е бил приготвен за печат от своя автор. Има сигурни данни, че текстът е бил печатан като книга във Венеция. Текстът носи заглавието „За древността на бащината земя и за българските дела“ и представлява исторически трактат. Така е отбелязан и в описа на лекцията, на която е пребивавал до края на 19 в.”, каза проф. Илиева
По думите й, „съчинението” е оказало влияние върху по-късната историография на България.
„Това е нещо ново, което казвам сега. Вероятно то, или труд, повлиян от него, е използван от сръбския историограф Йован Райич, който е посветил на българите отделен том от своя обемист труд. (Бащата на Райич е българин от Видин, което е добре известно). Много е любопитно дали Райич в йезуитския колеж, където е учил и писал, е имал пряк достъп до книгата или до друг труд, чийто автор е използвал съчинението на Петър Богдан”, добави професор доктор Илиева.
Откривателката беше категорична, че ако става дума за нови исторически факти, е абсурдно да чакаме историограф от 17-ти век.
„Петър Богдан все пак има свой ъгъл, от който гледа историческите събития. Който иска да научи нещо за българската история, нека да чете модерните български историци. Те са си свършили работата. Това съчинение обаче е на един човек с много изискан дух, един човек с изключително богата култура, който е чел класически автори и който има и богат жизнен опит, когато пише това съчинение. Затова мисля, че всеки, който цени изящната словесност, когато бъде приготвен текстът, ще изпита удоволствие от срещата си с него”, каза още проф. Лилия Илиева.
Според нея голяма част от информацията, която се съдържа в това съчинение, ни е известно от писмата, които той е изпращал във Ватикана.
„Изследването не беше доминант, основна цел в живота. Когато съм имала възможност и съм правила справка дали няма да се появи този труд, и за щастие се появи. Вървейки по стъпките на изследването, преминах и през Далмация, където почерпих доста информация, за да го открия в Модена”, завърши откривателката на ръкописа на „История на България” на Бакшев.
КОЙ Е ПЕТЪР БОГДАН БАКШЕВ?
Петър Богдан Бакшев /Бакшич, Петрус Деодатус 1601-IX.1674 г./, е историк и поет, една от най-значителните фигури сред културните и политическите дейци на българо-католическата общност през XVII век. Роден е в Чипровци.
През 1612 година постъпва в местния францискански манастир, където учи до 1618 г. под покровителството на първия български католически епископ Петър Солинат. С ходатайството му, през 1623-1627 г. Петър Богдан Бакшев учи в Климентската колегия в Рим, след което се завръща в България.
През 1631 г. той е назначен за кустод на българската Францисканска кустодия. През 1637 г. е ръкоположен за епископ и фактически става водач на българската католическа църква, на 17 юни 1641 г. получава титла „Софийски епископ и апостолически викарий на Влашко и Молдова“, а през 1642 г. става първият български (софийски) католически архиепископ.
Църковно-политическата дейност на Петър Бакшев е насочена към укрепване на самостоятелността на българската католическа църква, към издигането на нейния авторитет сред европейските католически държави.
Но той се проявява не толкова и не само като ревностен католик, а преди всичко като пламенен патриот. Още през 1630 г. е участвал в дипломатическа мисия, чиято цел е освобождението на България. На тази идея е подчинена и цялата му по-нататъшна дейност.
Заедно с Петър Парчевич и Филип Станиславов, които често действат като негови пълномощни пратеници, той развива активна дипломатическа дейност за освобождаването на България. През 1638 и 1643 г. издава в Рим две преводни религиозни книги: „Размишления на св. Бонавентура“, в която помества единственото свое стихотворение: „За двойната смърт на човека“.
Най-забележителната историческа творба на Петър Бакшев е неговата „История на България“ написана към 1667 година. Повечето от съчинения му са на италиански език /само „Историята на България“ е на латински/ и са издържани в духа на хуманистично-бароковата историография.
По думите на един литературен историк: „по изключение на великолепното есе на П. Колендич, не съществува до сега никаква монография, която да е изследвала цялостната дейност на този архиепископ Петър Богдан, чиято неуморима активност доминираше над религиозния, политически и културния живот на българските католици през XVII век“.
Досегашните изследвания са съсредоточени или върху усилията на Бакшев за организацията и дейността на католическата църква, или върху литературно-преводаческата му дейност.
Редица документи и главно капитални съчинения на Петър Богдан, като неговата „Българска история“ са открити и въведени в научно обръщение едва в последните години, а други исторически работи като „Историята на Охрид“ и „Историята на Сърбия“ просто са забравени.
Петър Богдан знае перфектно или работи задоволително с латински, италиански, гръцки, илирийски, сръбски, руски, старобългарски, румънски, турски и вероятно немски език. Тази изключително езикова подготовка без съмнение улеснява значително работата на Богдан в полето на историографията, но и в политическата дейност, укрепвайки авторитета на българския католически архиепископ, както дейността му в България, така и при контактите му с висши политически и духовни лица в Европа.
В Рим Петър Богдан става още през същата година ученик и сътрудник на видния хърватски книжовник, францисканеца Рафаел Левакович-една интересна фигура в славянския църковен и литературен живот на балканите през първата половина на XVII век. Към втората половина на IX век Петър Богдан е принуден да напише кратка история на Кирило – Методиевито дело и да оправдае правото на славянската писменост на съществуване и живот и правото на българския католически клир да я прилага в литературата и богослуженията.
Стремежът да пише на роден език в произведенията, предназначени за българи, остава ярко изявен през цялата литературна дейност на Бакшев. Тук може да споменем само двата превода от 1638 и 1643 година на „илирийски“ език.
В следващите петнадесет години Бакшев действително се опитва да внедри славянски „илирийски“ език, който той приема за литературен български език, в литературата и литургията на българските католици. Желанието му трябва да е било доста силно, за да пише в конгрегацията: „желая някой друг да бъде обявен за епископ в тези страни, за да мога да се занимавам с нещо друго…, ако имам време бил написал някоя и друга работа на нашия език срещу схизматиците, превеждайки различни работи от латински автори, писали срещу тях, но нямам време.“