На снимката: Биляна Казакова

Биляна Казакова е българска актриса и сценарист на филма „Жените наистина плачат“. Тя е родена на 4-ти юли 1977 година в град София. Дъщеря е на актрисата Снежина Казакова и сестра на Весела и Екатерина Казакови. Биляна завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Стефан Данаилов. По-късно завършва арт мениджмънт в УНСС.

На 15-ти септември, в рамките на „София филм фест“ бе премиерата за българска публика на филма „Жените наистина плачат“, който преди това бе представен на прочутия фестивал в Кан в конкурсната програма „Особен поглед“. Българо-френската продукция вече може да бъде гледана във всички кина у нас. Как се прие той от българския зрител и готов ли е той за такава искреност на големия екран?

Бяхме много притеснени от това как ще се приеме филма у нас, защото на фестивали публиката не е критерий. Хората там са подготвени, знаят къде отиват, какво ще гледат. Беше ни страх как ще се приеме в България и се оказа, че филмът се пиема неочаквано добре. И то от всякакви хора. Не можем да не сме щастливи от този факт. Зрителите ни споделят, че плачат на филма повече, от колкото се смеят. В чужбина беше обратното – хората много се смееха на отделни моменти.

Идеята за филма е твоя. Как ти хрумна тя?

Исках да напиша сценарий за филм, в който да разкажа неща, които ни вълнуват. По-скоро неща, които вълнуват лично мен. Минах през доста тежка следродилна депресия, която продължи години и когато дъщеря ми стана на три и тръгна на детска градина, започнах се виждам с други майки. Оказа се, че много от тях са минали през това. Жените се чувстваме виновни.Виновни за това, че един такъв живот не ни носи радост. Тази вина трудно се преборва. Когато Веси и Мина се включиха, надградиха сюжета със свои идеи и той придоби по-голям мащаб. Всяка една от героините във филма внесе своите преживявания, мисли, почерпи от емоционалната си памет. Получи се филм, който е сбор от всички нас и мога да кажа, че всяка една от нас е също автор.

„Жените наистина плачат“ е много истински. Докато го гледах си задават въпроса дали той е за жени или е за мъже. Както се казва ние (жените) си знаем проблемите и може би мъжете са тези, които не си дават сметка за преживяванията ни.

Интересно е, че докато работих по сценария го бях дала на няколко мъже да го четат и те бяха изненадани. Питаха ме: „Ама наистина ли се чувствате така? Наистина ли ви се случват такива неща?“. На тях им се струваше странно. Когато завършихме филма и дори преди да го гледаме, си мислех, че мъжете трудно ще го приемат. Че много от тях ще имат съпротива или ще се видят описани като злодеи, мачовци и не знам още като какви. При селекцията в Кан се оказа, че ключова роля са имали именно мъжете. Точно те са хареса филма и са се влюбили в него. Дори и сега почти всеки ден ни пишат и казват, че филмът ги е развълнувал. Оказва се, че филмът не е женски. Той е човешки и засяга проблеми, с които се сблъсква всеки един човек, без значение от пола му.

В него засяга теми, по които рядко се говори. Такива са ролята на жената в семейството, майчинството, като изпитание, гей обществото,  за болестта ХИВ и дори за езическата вяра, в която много българи все още намират последна надежда и спасение. Имаше и една друга тема, която ми беше много интересна. Тя е свързана с образа на майката в човешкия живот. Тя е човекът, които ни дава цялата си любов, но и този, който ни снабдява с първите комплекси.

Имам една любима книга на Ерих Фром. „Изкуството да обичаш“, която разказва за различните видове любов. Той казва, че майчината любов е безусловна. Тя не иска доказателства, не поставя условия и не желае да бъде спечелена. Докато бащината любов се доказва, печели, тя е резултат от постижения. Може би най-важното при майчината любов е, че дава право на хората да бъдат себе си без срам, без страх и без условия. Майчината любов е като подслон, като нещо свещено, защото ни позволява да бъдем честни, и то преди всичко със себе си.

По-голямата част от актьорския състав и главно женския такъв се състои от роднините Ви. Сближи ли ви снимачния процес?

Определено да. Ние сме много близки, но има неща, които всяка от нас таи в себе си. Не става дума само за лични тайни, а и за взаимоотношенията с другите. Колкото и да сме близки, се случва да премълчаваме важни неща или пък да сме резки и груби една спрямо друга. Научихме се да имаме по-богати взаимоотношения. Опознахме се и се заобичахме повече. Казахме си много неща. Трябва да отбележа, че процесът изобщо не беше лек. Това, че сме от едно семейство, беше причината. Хората, които не са от семейството ни  –  Мария Бакалова, операторът Димитър Костов, момичетата и момчетата в епизодичните роли, на моменти бяха буфер между нас и изтърпяха доста неща. Те бяха много необходими на целия процес. Не знам какво щеше да стане ако ги нямаше.

Филмът е един вид терапия и за зрителите, защото засяга таени болки, за които не се говори. Има ли необходимост родната, а и световната публика от такъв тип кино, което да изважда наяве истинските им проблеми?

Много е страшно да кажеш истината, но когато казваш истината, няма опасност да сгрешиш, да си фалшив и недостоверен. Това е все едно да застанеш гол пред огледалото и да се харесаш с всичките си качества и недостатъци. Олеква ти. Ставаш свободен. В много голяма степен нещата, които се случват във филма ни са истински преживяни наши истории. Но беше важно филмът да надскочи личното. Драматургията изискваше да внесем повече детайли, мащабност. Да изострим ситуациите и образите до по-голяма крайност.

Зрителите имат нужда от всякакви филми, но определено и от такива. Прави ми впечатление, че филмите, които се правят у нас, се опитват да угодят. Не знам дали това е точната дума, но не са достатъчно лични и смели. И много често са далеч от това, което вълнува хората наистина. Щом нашият филм се приема добре от зрителите, значи те имат нужда от такъв вид кино.

Смяташ ли да пишеш нов сценарии за филм?

Имам един, който е закътан в едно чекмедже. По него трябва да се работи. Пише ми се. Определено ми хареса тази част от артистичната дейност и природа, защото си падам интроверт, въпреки че това не пасва на актьорската природа. Хареса ми този вид усамотяване и процесът, който си е само за теб. Мисля, че ще продължа да пиша.

За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!