България живее в състояние на обсада. Едва отблъснахме норвежците, които искаха да отвличат децата ни, а ето, че Северна Македония пак заплашва да ни вземе славната история.

„А дано, ама надали“ – така посрещнаха мнозина заканата на Каракачанов да напусне правителството, ако подкрепим кандидатурата на комшиите за започване на преговори с ЕС. По-тревожното е, че в поредната истерия се включи и президентът, който се утвърди като говорител на основната опозиционна партия. Което пък значи, че македонската тема ще продължи да обслужва предизборни боричкания, наместо да изразява национален консенсус. И всичко това – защото техният племенен вожд казал нещо в някакво интервю.

Защо се обиждаме?

Слава Богу, от срещата при президента не излезе нищо. Щели сме да подкрепяме при някакви условия. Но не стана ясно при какви точно – явно ще зависи от политическата обстановка. Средният български телезрител обаче си отдъхна спокоен, че му се е разминала поредната национална катастрофа.

Замислете се само за медийната митология, с която живеем. Убеждават ни например, че Ердоган щял да „пусне“ милиони сирийци към Европа. И никой не се замисля как точно ще стане това (в клетки ли ги държи, със сопи ли ще ги подкара?). Обясняват ни също така, че ако приемем Истанбулската конвенция, българските учители ще се хвърлят да сменят пола на децата ни. Сега пък в унес повтаряме, че македонците трябвало да признаят някакви неща, свързани с историята. Как точно си го представяме? Два милиона души да се заклеват с ръка върху Библията (съответно – Корана), че оттук нататък ще смятат Гоце Делчев за българин? Парламентът им да гласува, че македонска нация не съществува?

Много от въпросите, по които водим безсмислени спорове, нямат еднозначни отговори. Роден през 1872 година, Гоце безспорно е част от групата на етническите българи. Тоест, православен е, но не е грък, нито пък сърбин. Тъй като обаче по това време няма българска държава, Гоце Делчев се води поданик на Османската империя – току-виж и турците се сетили да си го поискат. Какъв става после като революционер, за какво се бори – това са интерпретации, с които се занимават учените. А историята не е точна наука, нали сме наясно?

Няма спор, че македонските учебници трябва да се редактират. Но това си е държавна работа, която може да се изиска в хода на присъединяването. Неясно остава обаче какво точно е обидното в тях. Някъде пишело, че древните българи били представени като номадски народ от тюркско-монголски произход. Не знам какво е мнението на световната наука по този въпрос. Но знам, че и това е тема за научни диспути, а не за консултативни съвети при президента. И настоявам, че няма нищо обидно в това да си потомък на номадски народ, още по-малко пък на тюрки или монголи. Нещо повече: обидно е, че се обиждаме на тази тема.

Гърците искаха нещо съвсем конкретно: промяна на името, което съвпада с това на тяхната провинция. А ние какво точно ще сложим в променените изисквания – Република Северна Македония се задължава всеки път, когато споменава древните българи, да ги нарича „уседнал народ, при който не е открита тюркска ДНК“?

Уникален шанс

Научната проблематика може да се реши само в дългото академично време. Но днес сме в едно друго, бързо политическо време – и трябва да използваме уникалния шанс за присъединяване на тази наша съседка към ЕС, което завинаги ще премахне границите помежду ни. Да, в Западна Европа не я искат – в страни като Франция, Германия, Холандия и Австрия само около 10% подкрепят приемането на Западните Балкани. Симпатиите към Северна Македония са малко по-високи, но пак си остават много под 50-те процента. Темата се върна на дневен ред, след като отминаха финансовата и миграционната криза, а Брекзитът демонстрира нуждата отново да се легитимира привлекателността на Съюза. Този прозорец няма да стои дълго отворен. И ако в България все още има истински патриоти, те следва да се стремят тъкмо към обединяване на Балканския регион, а не да слушат жадните за власт националпопулисти, които се чудят с какво да замаскират политическата си безпомощност. Да не говорим за онези от тях, които се оказаха командвани от Москва.

Защото разширението към Западните Балкани е по-важно за нас, отколкото за западната част на континента. По време на европредседателството се представихме като първи поддръжници на съседите, успяхме май да убедим и общественото мнение в България, че приемането на комшиите е в наш интерес (към две трети от българите са „за“). И изведнъж – Гоце Делчев. Непреодолим проблем.

А вижте сега колко по-сериозни проблеми има наоколо. Първо, на европейската среща през октомври ще се решава дали за присъединяване да се покани не само Северна Македония, а и Албания. Добре е, че сме се съгласили двете страни да вървят в пакет – дано едната издърпа другата, както стана при нас и румънците. Албания е прекрасна, динамична страна с младо население и съответно със сериозен растеж. Проблемът е, че нито едни избори досега не са били приемани от съответната опозиция. Това сега действаща демокрация ли е или не – какво мислим по темата?

Или да вземем ключовата Сърбия. Може ли преговорите да продължат, без да има споразумение с Косово, което ние сме признали като държава, но сериозна част от русофилската общественост не приема това решение? Лично аз смятам, че е невъзможно Сърбия да бъде присъединена, преди да влезе в НАТО. Да, няма такова изискване – както знаем, в Съюза има и неутрални страни-членки. Но знаете ли за посткомунистическа страна, която да не е минала през Алианса? Минаха всички, включително колебаещата се навремето Словения. Не ме разбирайте погрешно – не съм милитаристично настроен. Опитвам се просто да бъда реалист. Защото членството в НАТО означава прочистване на армията – и гаранция, че топлите връзки с Русия ще поохладнеят. А в случая със Сърбия това май е задължително.

Да погледнем и към Черна гора – страна в преговорен процес. Харесва ли ни нашествието там на руски виладжии, които наскоро опитаха да направят преврат? Тревожат ли ни китайските капитали за строеж на магистрала?

Най-тежкият проблем на региона е особено ярко изразен в Босна: нуждата от помирение и преодоляване на миналото. Разкроена по най-безумен начин при Дейтънското споразумение, на тази територия днес съжителстват жертви и убийци, няма действаща централна власт, практически няма и икономика – наричат я най-голямата НПО в Европа. Какво мислим ние тук, в България? Да дадем автономия на Република Сръбска, да ѝ позволим да се присъедини към Сърбия? Да упорстваме с Дейтънското споразумение с надежда за възникване на босненско-херцеговинска нация? Да бяхме чули някои мисли по тези въпроси на Консултативния съвет…

Ако бях на мястото на управниците ни

Наскоро Заев призова Гърция да заеме лидерско място в интеграцията на Западните Балкани. И вероятно беше прав – нас очевидно не ни бива. Джафкаме се по темата за Северна Македония, даже не за цялата, а за двете трети славогласно население – тоест, към 1,3 милиона човека. А голямата тема за региона, която е от жизненоважно значение и за нас, и за Европа, просто не ни е интересна. Не влиза във фентъзи-визията ни за исторически драми и страсти.

Описвам тези трудности не защото съм песимист. Напротив: вярвам, че комшиите ще станат членове на Съюза до 10-20 години. И ако ние се опитваме да пречим, само ще си останем аутсайдери. Каквито сме, впрочем, и сега. Ако бях на мястото на управниците ни, бих подхванал още сега инициатива за създаване на регионална група – като държавите от Бенелюкс или от Вишеградската четворка. Група, която да отстоява регионалния интерес, събирайки както членове, така и кандидати. Дали това не е по-достойна битка за нашата политическа класа?

Ако погледнете региона през икономическите показатели, ще видите, че той е удивително хомогенен – средни заплати между 400 и 600 евро (с изключение на Гърция), икономика, обърната към подизпълнителството, селско стопанство, туризъм, неразвита инфраструктура. Регион, в който политиците наместо да решават проблемите на страните си, са заети с това да разпалват националистичеки страсти, та белким легитимират властта си.

Това е хватката, в която ни е заклещил медийно-партийният комплекс: подмяна на важните теми с емоционално натоварена символика. Наместо жп линия до Скопие – кокалите на Гоце.

[tcm id=“1″]

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук