Антоний Тодоров
на снимката: Политологът проф. Антоний Тодоров

България наложи вето на започването на преговори за присъединяването на РСМакедония към ЕС. Официалната позиция е, че властите на югозападната ни съседка не спазват подписания през 2017 г. Договор за приятелство. Българското решение предизвика яростна антибългарска кампания в РСМ, силен натиск върху правителството на Зоран Заев от страна на националистическата опозиция ВМРО-ДПМНЕ, известна изолация на България в средите на ЕС, където трудно разбират българската позиция. Да не говорим, че българската позиция възпря и преговорите с Албания. Въпросът е, колко голям е залогът за България в такава ситуация и има ли изобщо някакви ползи?

България е неофит в ЕС

Нека припомним, че България се присъедини към ЕС през 2007 г. (преди 13 години) и беше, наред с Румъния, сред „закъснелите“ в разширяването от 2004 г. Помним, че в средите на ЕС приемането на България беше често посрещано със скептицизъм и страната ни дълго време беше под наблюдение най-вече заради проблеми в съдебната система.

Макар страната ни да пое чрез Договора за приятелство нещо като „менторство“ над РСМ, в смисъл, че ще й помага да направи нужните реформи, все пак, ако си сложим ръката на сърцето, ще установим, че България едва ли е най-добрият учител по този предмет. Можем ли да претендираме, че ще научим македонците от РСМ на демокрация? Освен на „дребен тарикатлък“, каквото умение несъмнено имаме и с упоритост и дори настървение поддържаме и развиваме (моля за извинение, че употребявам неакадемичен израз), на друго не можем да научим никого.

Затова и позицията ни в ЕС по отношение на РСМ остава неразбрана и донякъде изолирана. Казвам донякъде, защото за някои страни-членки преговорите с Албания и РСМ за прибързани, особено в днешната ситуация на Съюза (Брекзит, пандемия, проблеми с Полша и Унгария). Затова българското вето позволи на някои правителство да си отдъхнат, защото им спести да направят същото, но с други аргументи. България като неофит в ЕС изигра удобната роля на кралския шут – ще каже на висок нещо, което мнозина искат, но не биха желали да кажат гласно.

Не ли достатъчен Договорът за приятелство?

Зад заявлението, че РСМ не спазва Договора за приятелство, всъщност се крият (но е вече много явно) свръхпретенции. В документа е записано изрично следното (чл. 11): нито една от страните „няма да предприема, подтиква и поддържа действия, насочени срещу другата страна, които имат неприятелски характер“; няма да допускат дейността на групи, „които имат за цел извършването на подривни, сепаратистки и застрашаващи спокойствието и сигурността на другата Договаряща се страна действия“; страните няма да предявяват „териториални претенции една спрямо друга“; страните „ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда от страна на институции и агенции“, „насочени към подстрекателство на насилие, омраза“. Но също така „Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.“

В текста има достатъчно яснота за евентуални претенции както към закриляно от РСМ „македонско малцинство“ в България, така и към евентуални иредентистки прояви. Но също и съпротива срещу антибългарска пропаганда. Дори Зоран Заев заяви, че би подкрепил подписването на анекс към договора с още по-ясни текстове в тази насока, макар такъв анекс да изглежда ненужен. Дори предприе практически дейности по премахването на позоваването на „фашистка България“ в паметните плочи за антифашистката съпротива в Македония през Втората световна война. (но да не забравяме все пак, че българските власти в Македония през 1941-1944 г. фактически съдействат на нацистите при депортацията на евреите от Македония в „лагерите на смъртта“). От страна на правителството в РСМ има очевидно заявен стремеж да отговори на основните български претенции, но България потвърди ветото. Защото всъщност зад претенциите за неспазване на договора от страна на РСМ има други, исторически претенции.

Свръхпретенциите, прикрити зад договора за приятелство

Спънката изглежда е в работата на предвидената от Договора „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси“. Тя досега не е успяла да постигне съгласие по всички обсъждани въпроси на историята на двете страни и начина, по който тя е представена в учебниците. Така изглежда, че България налага вето на РСМ заради това, че македонската страна в комисията не приема българските позиции по спорните въпроси. Това добре ли е?

Оставям настрана въпроса, дали исторически въпроси се решават от политически комисии, които достигат до съвместен документ с характера на междудържавен (т.е. политически) договор. Историята не се пише с международни договори, обратно, че са част от историята (т.е. тя ги вписва или не, подрежда ги по значимост, тълкува последиците им и т.н.). Не международните договори са източник на „историческата истина“, те са само исторически факти, а не научни съчинения.

Но българските претенции, всъщност най-вече в изказвания на правителствени членове, са от друг порядък: България изглежда очаква, РСМ да заяви, че няма собствено национална идентичност, че употребява диалект на българския език и че общата ни история е само българска. Но ако това е въпрос на историческата наука, поне ако говорим за времето преди 1945 г., то превръщането на тези (макар и нерешени в общата Комисия) въпроси в основание за днешните политически действия, е… непонятно.

Какво е по-важно за България: да защитава историята си от посегателства или да осигури бъдещето си. Ако трябва да ги подреди, с какво ще започне? Не е ли важен национален интерес за България да има на запад интегрирани в ЕС приятелски настроени държави? И да остави настрана засега различни исторически въпроси, които да продължат да се обсъждат от историци, антрополози, лингвисти, литературоведи? Не е ли време да приемем, че днешните македонци в РСМ не са българи (вече), не говорят и не пишат на български (вече). И изобщо да приемем, че имат правото да се смятат и самоназовават така, както искат (дори и българи). И да се откажем от идеята, че идентичността е нещо, което някоя публична инстанция има правото да налага, или пък, че „тече в кръвта“ заедно с гените.

Не нарушава ли България Договора за приятелство?

Нека припомня някои официални заявления на български министри.

Външната министърка Екатерина Захариева е заявила (17 ноември 2020), че България има три условия за съгласие за началото на преговорите на РСМ с ЕС: първо, придържането към формулата за езика от 1999 г., потвърдена и с договора от 2017 г., пътна карта за изпълнение на договора от 2017 г., както и много ясен текст, че няма да се поддържат претенции за македонско малцинство в България“. Тя посочва, че причината за българската позиция е фактът, че „тези условия не са включени в проекта на преговорна рамка, посочи българският външен министър“.

В самият текст на договора четем: „Подписан […] в два оригинални екземпляра, всеки един на официалните езици на Договарящите се страни – български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония, като и двата текста имат еднаква сила.” Тогава, какъв е спорът? Или ние признаваме „македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония“, но не признаваме „македонски език“. Иди че разбери!

Колкото до „пътна карта“, какво официално е предложила България по този въпрос от 2017 до 2020 г. Изглежда нищо, до момента на поставянето на въпроса за започване на преговорите, иначе дотогава толкова шумно подкрепяни от българското правителство.

Вицепремиерът Красимир Каракачанов направи изключително остро изказване: „На българина акъла винаги му идва на другия ден, така и с колегата Заев“. Повтаряйки всъщност тезата, че „македонците са българи“.

По този начин никакво решения не е възможно, ако на гражданите на РСМ се каже, че ако искат да се присъединят към ЕС, трябва да признаят, че са българи. Такъв избор е невъзможен, но също така само налива вода в мелницата на македонските националисти от сродната на ВМРО-БНД македонска партия ВМРО-ДПМНЕ. („българското национално движение“ срещу „македонското национална единство“ – това означават двата различаващи се акронима).

А и „Дали се ова навистина два идентични јазици? Ако го напишете ова во наводници во училишен текст, ќе нарачате слаб (2)“ (няма да го превеждам, нали е на български).

Български министри прибавят претенции, които надхвърлят Договора за приятелство и така, волно или неволно, стават източници на недоверие. Предизвикват образа към България. Което по никакъв начин не е в неин интерес. Историята не можем да променим, но бъдещето зависи от нас. Най-добре е ветото на България да отпадне.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук