Страхил Делийски е политолог, доктор по политически науки. Преподава политически комуникации и политическа антропология в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на множество публикации върху българския политически процес.

 

Може ли извънпарламентарната опозиция да се обедини срещу статуквото, както стана например в Истанбул и в Будапеща или ще гледат към миналото и няма да могат за загърбят минали вражди?

В Истанбул и в Будапеща бяхме свидетели на много интересни политически случаи. Те бяха много показателни за нивото на непоносимост към съответните партии и политически елити, но са носители на една специфична политическа култура. Дотук обаче спират приликите с България. Да, ние имаме една партия, която управлява дълго време, имаме и министър-председател с поведение, близко до авторитарните представи за управление, но сякаш нямаме тези субекти, достатъчно силни, представителни и автентични от гледна точка на интересите, които представляват. Само общата нагласа да свалим ГЕРБ от власт не е достатъчна за една такава спойка. Да, тя вероятно е необходима, тя не е малко, но не е достатъчна. Нужни са и други качества в политическите субекти, които заявяват желание да свалят управляващите

Какво е нужно да се обедини гражданската енергия в една обща политическа формация, която да се яви на изборите?

Гражданската енергия е едно нещо като изразяването на гражданско недоволство чрез протести, но съвсем различно нещо, когато става въпрос за парламентарна официална политика. Това са много различни терени, на които гражданина може да участва. За мен превръщането на  граждански движения в политически партии е нещо много рисково, защото едно гражданско движение може да включва много хора, да бъде отворено, но в момента, в който стъпиш на терена на електоралното състезание ти не можеш да си толкова инклузивен, трябва да дадеш предложения, които няма да се харесат на едни групи. Може да си много силен на терена на гражданския протест, но когато получиш 2, 5 дори и 10% на едни избори ти ставаш господин 2 или 3% и се задава въпросът какво ти искаш с тези 2 или 3 %. Не трябва да се смесват тези два типа политическо участие- гражданският протест и политическото състезание, те са напълно различни.

Защо самите извънпарламентарни партии не могат да обединят тази гражданска енергия и да се стигне до обща формация, защото тогава при всички случаи шансовете им на изборите ще са по-големи?

Да, такава е логиката на избирателната система. Например четири партии по 3% могат да не влязат в следващ парламент, но 4 по 3 прави 12% и това прави една сериозна парламентарна група. Разбира се, че има смисъл, но отново опираме до това на базата на какво те трябва да се обединят. Да, възможно е, но формулата да свалим Борисов от власт не е достатъчна. Трябва да има някаква форма на политическо предложение, нещо което да ги обедини, от гледна точка на данъчна, икономическа система, на основата на това каква България искаме. Не е задължително тези партии да се обичат, но трябва да имат някакво общо предложение и да кажат трябва да направим тези 4-5 неща. Колкото и напоследък в цял свят да се налага т.нар наказателно поведение на избирателите, да гласуват срещу досега управлявалите, все пак трябва да има някакво политическо предложение. За да гласуваш някой да падне от власт трябва да знаеш кой ще дойде и какво той ти предлага.

Миналата седмица стана ясно, че ще има обединение между т.нар „Отровно трио” и партията на Мая Манолова. В същото време проф. Велислав Минеков каза, че ако няма по-широко обединение няма смисъл да стои в „Отровното трио”. В този смисъл очаквате ли то да се разпадне или пък ще се стигне до по-широко обединение и какви са шансовете ми?

„Отровното трио” са трима публични говорители, това не е някакъв субект, ние не можем да кажем кого те представляват. Не е структурирано като някаква политическа организация с цели, задачи, идеи, йерархия. В този смисъл е много удобно на тези във властта да персонифицират недоволството било то през „Отровното трио” или през Мая Манолова, да изкарват тези субекти като лицето на недоволството, като алтернативата. Това е капан, в който много лесно се влиза и ние сякаш с охота влизаме. А защо е капан? Защото природата на гражданското недоволство е много по-сложна, мащабите са много по-големи от това, което „Отровното трио” и Манолова могат да изговорят и могат да представят. Не е нужно да се правят задълбочени анализи на социологическите проучвания, за да видим, че ГЕРБ не може да разчита на повече от 12 до 15 % от гласовете на хората, това е таванът в момента. Останалата част е изключително негативно настроена към управляващите, но тя не може да бъде представлявана от трима публични говорители или от Мая Манолова.Този тип опростена представа за това как може да протече политическия процес рискува да ни вкара именно в този план на безсмислието, за който говори и проф. Минеков. Но все пак по принцип от всичко има смисъл. Можем да си представим това гражданско недоволство като някаква стъпка, като някакъв етап, като някакъв урок, като тренировка на едно колективно, солидарно съзнание. В момента, в който се опитаме да инструментализираме гнева на хората, в момента, в който се опитаме да технологизираме процесите и кажем как сега ще стане с тези протести да свалим Борисов- това е най-прекият път към провала.

Доколко Слави Трифонов и създадената от него политическа формация има шанс да спечели наказателния вот?

Част от него със сигурност. До момента от тази формация демонстрират едно премерено поведение, знаем, че там има хора, които разбират от комуникация и от кампании. Но там потенциалът е лимитиран. Това не е Симеон Сакскобургготски от преди 20 години, това не обгрижваната от различни посолства ГЕРБ, начело с Бойко Борисов след Сакскобургготски. Трифонов не е от вчера в българския публичен живот. Това е един не много неудобен враг на Борисов, субект, който би събрал не малко, но не достатъчно. От друга страна все още чакаме да видим позитивното в политическото предложение при Трифонов, отвъд „време е да изхвърлим боклука”. Какво ни предлага в социалната сфера, в политическата сфера? Само такива предложения от типа дайте да променим системата или просто да намалим депутатите, не такива популистки предложение, а наистина предложения за търсената политическа визия. Например какво правим с данъците, какво правим с т.нар. публични услуги- здравеопазване, образование, ще ги оставим ли да бъдат услуги или ще ги направим блага. Много са въпросите и трябва да им се даде отговор, само с мотивация дайте да свалим тези няма да стане, никъде не е ставало.

„Демократична България” очевидно също ще играят сами- ще изгубят ли от това?

Те веднъж изгубиха като се трансформираха в партия, при тях се получи точно този ефект, за който говоря. Силни като граждански сдружения и господин 2% на избори, с този процент рискуваш всеки да не нарече никой. Това беше първата грешка. Много рано те влязоха в електоралното състезание, много рано влязоха на терена на партийната политика и това ги свари неподготовени. Оттук нататък, за да не изглеждат като политически наивници, те трябва да представят някаква версия за своето място в политическия свят на България, в която имат смислена роля. Опасявам се, че на този етап отвъд едно партньорство с ГЕРБ те нямат реалистична политическа версия, а подобна политическа версия е самоубийствена в този момент. В много трудна ситуация са. Може да си останат на това ниво, като организацията на най-будните, готините и проевропейските, да влязат в парламента и да видим какво ще правят занапред. Но и тук става въпрос за много лимитиран потенциал, дори по-лимитиран от този на Слави Трифонов.

Кои парламентарни играчи ще играят за последно в това Народно събрание?

Струва ми се, че няма да са малко. Един от ефектите, които аз очаквам от случващото се в политическия процес в България в последните една, две години е именно една известна форма на преструктуриране на политическото представителство в парламента. Партии като тези, които са в „Обединени патриоти”, като „Воля”, те са силни извън властта и говорят с едри, критични щрихи, но когато влязат във властта, какъвто е случаят с „патриотите“, се вижда несъстоятелността им. Те имат своето място извън властта, но във властта, не, можем да си спомним в какви ли не скандали и персонални назначения се забъркаха. В този смисъл на тях ще им е изключително трудно да обяснят на своите избиратели какво са правили четири години. Сега те трябва да обяснят какво са правили в едно правителство, което техните избиратели не харесват. Много труден разговор ги очаква и не вярвам, че този път ще успеят да го проведат. Това не е първият път, в който те не отговарят на своите избиратели. Така, че това ще бъде първата група, която ми се струва, че ще липсва в следващия парламент, заедно с „Воля”. Тази много странна формация.

Ако приемем, че резултатът на „Воля” е функция от някакъв тип демократична връзка между Марешки и неговите избиратели, от харизма или нещо подобно, то след това поведение на „Воля” те няма как да получат подкрепа. Но не се знае г-н Марешки какво е приготвил като алтернативна форма на мотивация за определени групи хора, защото политическото състезание в България е функция на икономически възможности.

Не само в България е така, но при нас това е първият закон на ефективното политическо представителство: „Събери и изхарчи много пари.” От гледна точка на политическата логика обаче няма как „Воля” отново да влезе в парламента. Но нищо не се знае. Тези места ще се заемат от други играчи. Очаква ни един интересен като структура парламент и на политическия ни елит ще се наложи да предложи една убедителна версия за кабинет. Убедителна в няколко посоки. Първо като лица- българското общество вече е много чувствително на равнището на персоните. Трябва да се намерят някакви лица, на които ще са необходими поне няколко месеца, за да могат определинш медии да ги очернят. Второ- убедителна по отношение на политическите предложения, какво ще правят, трябва да е ясно това ново мнозинство какво ще прави. И най-накрая- трябва да е убедителна по отношение на източниците на своята легитимност, ние сме се събрали, за да направим нещо, защото сме подкрепени от хората, не сме подкрепени от определено посолство, президент или нещо друго. Това означава много ясни принципи за формиране на това мнозинство, много ясни ангажименти, това са много сложни задачи и аз не съм оптимист, че нашият политически елит ще се справи от първия път.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!