Колкото повече говорим за интегриране на РС Македония в ЕС, толкова по-малко имаме готовност да разберем, че всякакви разговори за интегриране, където и в каквото и да е, не са нищо повече от политическа пропагандна.

Преди много години, може би десетилетия, един от нашите известни адвокати и преподаватели обиди местната общественост със странна и банална оценка, че – перифразирам, изнасилване е налице, само когато жертвата се съпротивлява на насилника. Но ако в даден момент от бруталния акт жертвата издава само въздишка от удоволствие или по-лошо, обвие с крака тялото на насилника, това вече не е акт на изнасилване, а акт на удоволствие по взаимно съгласие.

Моралната, философската и психологическата основа на подобна оценка дни наред беше обект на яростни протести и негодувание. Днес, въпреки всичките си противоречия, това е подходящ начин да се представи несъответствието в отношението към насилието през призмата на политическия интерес. Какъвто е случаят с текущите дебати и полемика с нашите съседи, а именно отношенията с България.

Ние, родените през 60-те години на миналия век, имахме възможността задълбочено и подробно да учим за всички престъпления на турските аги и бейове, допълвани вечерно време с „Македонска кървава сватба“. Учехме и за престъпленията срещу децата от Ваташа, подплатени вечерно време с „Изстрел“. В класните стаи учехме за злодеянията на Джем Гостивари, а вечерно време гледахме уестърна „Капитан Леши“. Учехме за децата бежанци, а вечер гледахме „Черно семе“. Учехме и за Съюза на комунистическата младеж на Югославия (СKOJ), за Сава Ковачевич, водеха ни в „Кино Карпош“ за възпитателен плач за гибелта на Бошко Буха. Само германците бяха врагове.

Тълкуване на престъплението и наказанието

Едва по-късно имах възможност да разбера скептицизма и подигравките на възрастните хора към такива непропорционални тълкувания на престъпленията и наказанията в Социалистическа република Македония. При една от обиколките из скопските книжарници намерих доклада на комисията Карнеги от 1914 г. – невероятно подробен разказ за съдбата на народите по тези места. Прелиствайки данните и свидетелските показания за кланетата из Македония, онова, което ми направи впечатление, е липсата на пропорционалност между публикуваните данни в доклада и избирателността на родния публичен дебат относно осъждането и паметта за извършителите на същите. Въпросът е, че изброяването на престъпленията, извършени от български, турски, албански, гръцки сили беше (и все още е) в относително еднаква пропорция с обществения дискурс. Което, обаче, не може да се каже за далече по-многобройните престъпления, извършени от Сърбия, фигуриращи в историческите записки, но липсващи почти напълно – или вписани като бележка под линия, от образователния, политически, медиен и културен дискурс на Македония. Социалистическа, Демократична или Северна – няма значение.

Това несъответствие е налице в настоящата странна и агресивна необходимост да се свърже България с фашизма, точно както Албания, но без прекалено много – никакви! – опити за свързване на Сърбия с Льотич. Същото се отнася и до скандалното пренебрегване на факта, че по време на Втората световна война в България и Албания не е имало нито един концентрационен лагер. За разлика от десетките и десетки концентрационни лагери на територията на Югославия. Откъде тогава се появи тази твърде лесна, твърде властна морализаторска поза на „партизанско“ поклонение към едните и снизходително премълчаване по отношение на другите близки примери за злото, буквално под носа ни?

Първите разсъждения за тази странна дисхармония бяха свързани с това че „и това се дължи на цензурата на комунизма“. Но много бързо подобни размисли и съмнения бяха оставени настрани и отхвърлени заради по-различни, спонтанни явления, които бяха допълнени от системното изследване на смисъла на престъплението и наказанието. Колкото повече време минаваше, все повече ме глождеше любопитството, защо македонците имат такъв богат набор от обиди, псувни, подигравки и вулгаризми на тема „татари, азиатски българи“, за „hell-ass цигани гърчоль“, допълнени с „бедни турски неверници“, всичко това полети обилно с creme de la creme: поздрави до „шиптърско племе, шипци“ по отношение на албанците. В по-малка степен се използваха и изрази за „виенските коняри и янези“ по адрес на Словения и „усташите и фашистите“ от Хърватия. Интересното е, че в целия този репертоар традиционно и оглушително отеква липсата на каквито и да са грозни наименования, псувни и подигравки за Сърбия и сърбите. Причината за този дисбаланс – официален в системата, спонтанен в популизма, ми стана ясна от един малък графит, написан в една от уличките в Любляна. „За да разбереш кой те управлява, виж кой ти е забранил да го критикуваш. – Волтер“. По някакъв начин именно този графит, този цитат ме сдобри с Македония. И ме скара с Македония.

Двуизмерна география

Няма да губя прекалено много време за традиционната зависимост на скопската системна въртележка от официален Белград, временните развлечения от идването на Темпо, създаването на македонско провинциално копие на колониалното мислене на Белград, до падането на Ранкович и сформирането на МПЦ, МАНУ, УКИМ, изцяло насадената тунелна визия за двуизмерна география, сведена до север-юг, култовото подчинение на центровете за сигурност на Дедине и като цяло подчинението на кадрите, интелектуалната, културната и (най-вече) медийната върхушка и комплексът към всичко, което идва от Белград. Това все пак е част от общата култура на клиентелизма и системното функциониране на бившата федерация. Но онова, което беше своеобразен момент на просветление е свързано с популистката култура на омраза, издигната до ниво на манталитет с цената на идентичността. Именно генезисът на откровената омраза не се основава на чувството за автентично и автохтонно превъзходство над българи, албанци и турци. А произтича от дълбоко насаденото чувство на малоценност и срам за сервилността към Белград, проектирани негативно върху другите нации като компенсация за собствената слабост. В тази връзка, омразата към западните и източните съседи е своеобразна въображаема отбранителна конструкция, психическа защита от собствената съвест, съзнание и чест.

Впрочем, не са необходими много проучвания, че дори и самите вулгарни изрази, псувни и стереотипи, използвани от македонците, в една съвсем малка част са творение на местното „канализационно творчество“, а са заимствани, адаптирани и преведени версии на старите конструкции на сръбския имперски шовинизъм. При това кампаниите за сатанизиране на България и българите се провеждаха от „внимателно подбрани кадри“ от Крива Паланка, Кратово и граничните части с България. За сатанизирането на албанците се доверяваха основно на кадри от Дебър, Кичево и Гостивар. Мисията за очернянето на сърбите пък беше поверена на изселниците от Егейска Македония. До известна степен, съдейки по съвременната политическа сцена, тази доктрина на поставянето на македонците в „сандвич“ продължава и до ден-днешен, но с размяна на ролите според сезона.

Не поради успокояване на ничия съвест, в случая македонската, а като политико-историческа последица от реалността на това да бъдеш малък сред големите държави, всеки народ има свои собствени „безпринципни коалиции“ в зависимост от по-големите играчи, възприемайки в пакет техните вражди и фобии. Но в този случай необходимостта се надгражда, като се поеме водещата роля в поддържането на курс, нагласа и политика, които продължават, дори когато „по-големият брат“ изостави или намали собствената си злонамерена реторика. И това е парадоксът на сегашното отношение на Македония към Сърбия и Гърция, за сметка на България и Албания. Въпросът е – защо и наистина ли това е манталитетът на македонците?

Пленени държави

В края на краищата реалната и обоснована критика към неразбираемо непремерените и още по-надценяващи себе си позиции на политиците от София спрямо македонците, както и отношението на Скопие към спора е до голяма степен обременено от приемствеността на „южномакедонското“ наследство, според наръчниците от 1950-1990 г. За разлика от предишните директни линии за получаване на заповеди от Белград, сегашната негативна и вулгарна реторика спрямо София не е толкова диктувана от Сърбия, колкото е произведение на местната номенклатура – наследена от федерацията, поставена във вакуум и оставена на неумолимостта на времето и новите реалности. Доминирането на политическия наратив продължава да съществува в медийните, интелектуалните, административните, икономическите и партийните среди (СДСМ, ВМРО, ДСИ). Но техният брой е далеч по-малък, дори едноцифрен, в сравнение с обикновените граждани, принудени да живеят в света на реалната политика, осъзнаването за заобикалящия ги свят и капацитета на сътрудничеството.

Македония и България, точно както Сърби я и Албания са пленени държави, от които е трудно, а често и смешно, да се очаква каквото и да е освобождаване, дори в рамките на ЕС. Колкото повече говорим за интегриране на обществото в Македония, за интегрирането на Македония в ЕС, толкова по-малко имаме готовност да разберем, че без собствена, вътрешна, автентично генерирана цялост – поотделно и като групи, всякакви разговори за интегриране, където и в каквото и да е, не е нищо повече от политическа пропагандна „паралъжа“ на постдемократичната администрация на Балканите и в Европа, която е изгубена в собствените си лабиринти. Тази аксиома важи за нас, за България, за региона и за самия неинтегриран Европейски съюз.

От наша страна Скопие ще трябва да научи и да приеме, че централното географско местоположение в региона не предполага историографски централистичен и морален абсолютистки авторитет. Критиките към съседите няма да срещнат по-голямо разбиране, докато са избирателна и популяризирана от защитниците на тесногръдата елитна привилегия за утилитарна, печеливша и експлоататорска употреба на македонския въпрос в отговор на техните собствени кланови, служебни и компрометиращи исторически нужди.

Заради това – заради тях! – „спорът със София“ е повече от самоосвобождаващ за Македония, отколкото Договорът с България.

Арсим Зеколи е бивш македонски посланик в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), политически анализатор и дипломат.

Анализът му е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!