Константин Мишев е бивш кореспондент на Радио „Свободна Европа“ в Ню Йорк. Сега се занимава с неполитически мултимедийни проекти в Съединените щати.
Преди много години тогавашният директор на Радио „Свободна Европа“ J. F. Brown беше написал статия за „сурогатната свобода“ в Източна Германия (ГДР).
Имаше предвид, че германците от другата страна на стената на практика имат същия достъп до свободните медии, както и западните германци. Имаше предвид телевизия и радио, които нямаше как да бъдат заглушавани в ГДР.
Забравям вече дали беше публикувана в печата или само беше вътрешен анализ. Текстът не беше нищо особено, но понятието „сурогатна свобода“ беше гениално. Заби ми се в мозъка тогава, та чак досега.
Според речниците сурогат означава „непълноценен заместител“. Никога досега не съм използвал това понятие, макар че винаги ми е било в главата. Май, му дойде времето.
Преди няколко месеца се завихри горещ спор между Радан Кънев и Иван Бакалов ( и двамата са достатъчно известни, за да обяснявам кои са) дали по онова комунистическо време е било геройство да се пуска силно Борис Христов по празниците.
Цитирам Иван: „По Нова година Радан Кънев даде повод пак да се подпалят страстните спорове как е било при соца, какво е било забранено“…, имало ли е банани и прочее. Радан бе написал във фейсбук как …преди 30-ина години родителите му се радвали на смелостта на съсед , който по Нова година надувал до дупка тонколони на балкона с „Многая лета” на Борис Христов – църковна музика, изпълнявана от невъзвращенец.
Днес младите това нямало как да го разберат. Няма как! Нито като смелост, нито като знак, нито като нищо.“Многая лета“ звучи по телевизията, във фейса, навсякъде. Каква смелост, какъв знак, изобщо…що за тема.
Този статус за Борис Христов, балкона и „Многая лета“ е харесан от близо две хиляди почитатели на Радан, още продължава споделянето из фейса. Но бива цитиран нашироко и като художествена измислица. За времето на соца.
Какви са простите факти по този „казус”?
Въпросният запис на Борис Христов е направен в “Св. Ал. Невски” през 1976 г., преиздаден – 1978 г.,а плочата на “Балкантон” по време на соца излиза и се продава в тираж над 500 000. Абсолютен рекорд в историята, няма друг такъв запис на конкретна музика у нас, продаден в такива количества.
За много семейства бе въпрос на чест, престиж, принадлежност към българското, да имат в дома си плочата на Борис Христов с църковни песнопения, в която бе въпросната „Многая лета”. Която е от руски композитор, впрочем.
Борис Христов вкарва в текста България и той става като църковно-славянска молитва за нацията.
На снимката: Борис Христов,най-великият бас в оперното пеене, гений- превърнат в блуден син на България
Значението на този запис стремително се увеличава, става неотменна част от българското културно наследство, грамаден нематериален културен паметник.
Излиза, и Иван е прав, и Радан е прав. И двамата са прави. Колкото и парадоксално да звучи.
Действително, Борис Христов не беше забранен и действително никому не би навредило шумното му пускане на Нова година, както твърди Иван.
Но е вярно и другото – страхът у хората бе много силен. Страх от всичко от онова време на репресия, както твърдеши Радан.
Познавам много хора, включително и мои близки, които останаха дълго парализирани от страх и след като режимът беше омекнал.
Ако има „сурогатна свобода“, в никакъв случай няма „сурогатен страх“. Този истински страх не беше продукт на някакви измишльотини или на липса на характер, а на преживяно.
Да виждаш как убиват приятел на дядо ти, защото бил демократ; да знаеш, че твои съученици са изпратени в „Белене“ или „Слънчев ден“ заради тесни панталони или да си спомняш как местните оф-активисти гледат какво си купил и какво точно носиш в пазарната мрежичка. Съвсем разбираем страх.
Трудно е да приемеш, ей така, че нещо се е променило толкова и завинаги и няма да те откарат с камионетката.
Бях започнал да позабравям за страха след като избягах, но винаги, когато идваха на гости родители на мои приятели емигранти , болезнено си го припомнях. Като искаха да ми кажат нещо за режима или политически виц….преставаха да говорят със същия тон. Понижаваха глас и шептяха. Сякаш някой наоколо пак слухти, подслушва.
Не бяха един или двама хората, приятелите, които внезапно променяха тона. За мен шептенето, това шептене е важното. За разбирането на онези времена. Надуването на уредбата с „Многая лета“ на Борис Христов, го остави.
