Има две големи събития, преживени в България през март 1943 г. Едното е известно: на 9 и 10 март 1943 г., в резултат от обществен натиск на конкретни хора и решение на цар Борис III, депортацията на евреите от „старите предели“ на царството, въпреки първоначалните планове, е преустановена. Близо 50 000 евреи от територията на днешна България не потеглят никога към лагерите на смъртта до края на войната.
Второто събитие е слабо известно: 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот – отпътуват за окупираната от нацистка Германия Полша, за да не се завърнат никога повече. Териториите, на които те живеят тогава, се наричат „нови земи“ – това са райони, анексирани от България.
От години насам се води дебат за това кой носи отговорността за съдбата на тези евреи.
България не е инициатор на изселването на евреите през март 1943 г. с цел унищожаването им. Без външния тласък на нацистка Германия това вероятно не би се случило никога. Когато обаче тази политика е приета от властите в София по отношение на евреите от „новите земи“, тя се провежда съвсем последователно, без каквито и да било колебания, като с нея се целят и определени външнополитически дивиденти в хода на Втората световна война. А още тогава в българския парламент политици като Никола Мушанов и Петко Стайнов са категорични, че с принудителното изселване на невинни цивилни от цял един народ се прекрачва нравствена граница, която остава валидна дори и във военновременни условия.
За депортацията на евреите от “новите земи“ за пръв път започна да се говори публично по време на честванията от 65-ата годишнина през март 2008 г. Оттогава българското общество (а и евреите в страната и по света) остава поляризирано по линия на историческата памет. Някои от интерпретациите просто смайват със своята витиеватост и незачитане на бодящите очите факти.
На 8 март 2013 г., в навечерието на отбелязването на 70 годишнината от мартенските събития през 1943 г., българският парламент излезе с декларация, в която осъди депортацията като „престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване“ и изрази единствено „съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре“.
Последвалото веднага отворено писмо до парламента във връзка с „изопачаването на някои исторически факти и опитите за прикриване на отговорността на българските власти за депортацията на повече от 11 000 български евреи от окупираните от българската държава територии в Кралство Югославия и Северна Гърция“ събра пренебрежимо малък брой от 127 подписи.
През 2013 г. инициативата за издаване на вече събрани документи за депортацията от Румен Аврамов и Надя Данова срещна твърдия и упорит отказ на българските държавни институции. В началото предложението бе отклонено от Държавна агенция „Архиви“ в лицето на тогавашния й шеф доц. Мартин Иванов. След това и ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев категорично заповяда подготвения сборник да бъде свален от печатницата на висшето училище. Отказа и издателството на БАН, институция, чийто председател от 1937 до 1944 г. е проф. Б. Филов
Въпреки оспорваните дебати най-често широки среди в нашето общество не са запознати със събитията от март 1943 г. Ето защо на следващите редове ще се опитам първо да опиша накратко какво всъщност се е случило. След това ще проследя накратко дебатираните през последните години въпроси, изтъкваните противоположни аргументи, както и безспорните факти.
Депортацията
На 4 март 1943 г. започва „вдигането“ от българските власти на евреите от Беломорието и остров Тасос. От 5 до 10 март те са изпратени на временен етапен лагер в Горна Джумая (Благоевград). Настанени са в Прогимназията, Стопанското училище и склада на Антон Райнов. Още тук умират няколко души. На 6 и 7 март 1943 г. евреите от Гюмюрджина и Ксанти са превозени до гара Дупница. Настанени са в четириетажния тютюнев склад „Картела“. Охранявани са от войници от местния гарнизон и полицаи. Още тук умират 5 души.
От 11 март насетне започва „вдигането“ и товаренето на предназначените за депортация евреи и от Вардарска Mакедония. Те пък са настанени в етапeн лагер разположен в тютюневите складове в Скопие. Там при военно-полицейска охрана прекарват близо две седмици. По време на престоя им тук умират 4 души.
И макар „вдигането“ на евреите от „старите предели“ да е вече отложено, що се отнася до течащата депортация на тези от „новите земи“ на 15 март проф. Б. Филов записва в дневника си със задоволство и успокоение, че „…Царят държи на едно твърдо поведение.“
На 18 и 19 март от Горна Джумая, след около десетина дни престой, за Лом потеглят влакове с конски вагони натоварени с евреи от Беломорието, включително деца и старци. На 19 март от ж.п. гара Пирот до гара Лом са закарани и евреите от Пирот. В Лом почиват двама старци и има едно успешно раждане. Докарани са и евреите от етапния лагер в Дупница. На 20 и 21 март с 4 парахода общо 4 219 евреи от Беломорието са изпратени от Лом към Виена. Дотам са контролирани от български полицаи, след което са предадени на нацистите.
На 21 март в Скопие пристигат, за да надзирават депортацията, българският комисар по еврейските въпроси Ал. Белев, германският посланик в София А. Бекерле и хауптщурмфюрерът от СС Т. Данекер. На 22, 25 и 29 март в Скопие 7 144 евреи (сред които и деца) с три ешелона са предадени от българските на германските власти и са закарани в концлагера „Треблинка“ в Полша, където по-късно намират смъртта си. Според германските документи от Вардарска Македония, която се намира под българско управление, са пристигнали 7 132 евреи.
По този начин българската полиция във Вардарска Македония, Беломорието и Пирот, със съдействието на българската армия и българското чиновничество, както и не без помощта на българското учителство в „новите земи“ и Българския червен кръст, вдига посред нощ евреите от домовете им.
След като им дава половин час да вземат по един вързоп дрехи, те са извозени към лагери и складове като етап от подготвянето им за депортация в източните предели на Райха. До изходните точки на депортацията в Лом и Скопие вдигането и извозването е извършено от български местни власти, полиция и войска.
И още – българските власти отнемат цялото недвижимо и движимо имущество на депортираните евреи, включително всички пари и ценности. Те са изселени без никакви лични средства за издръжка. За транспорта до крайната дестинация са заплатени разходи за билети от Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) за сметка на фонда „Еврейски общини“, който се състои от средства иззети преди това от самите евреи.
Дебат за отговорността
Защитниците на позицията за липса на отговорност от страна на България, както и авторите на Декларацията на българския парламент от 8 март 2013 г. се позовават обикновено на т.нар. спогодба „Клодиус-Попов”, подписана на 24 април 1941 г. между представителя на нацисткото правителство и българския външен министър. Те се стремят да ни убедят, че става дума за „германска окупационна зона, придадена за администриране на България”.
Противниците на горния възглед обаче са категорични, че бидейки в тези години съюзник на Третия райх, България упражнява де факто суверинитет на териториите на Вардарска Македония, Беломорието и Пиротско. Още в края на април 1941 г. там е установена редовна гражданска, административна и официална власт на царство България с абсолютно всички нейни атрибути.
Напоследък юристката Здравка Кръстева разкри още как фактическият състав на окупацията води и до дължимо поведение от българските власти, произтичащо от законите и обичаите за водене на война и международното хуманитарно право в този период. Дори и еврейското население от бившите югославски и гръцки територии да не се състои през февруари и март 1943 г. от български поданици, то военната окупация и фактическото анексиране на земи от България, влекат след себе си съответни международни задължения на българската държава за закрила на гражданското население там. Ето защо от гледна точка на тогава действащото международно наказателно право депортацията е военно престъпление и престъпление срещу човечеството. Макар и взето под натиска на нацистка Германия, решението на София е суверенно и резултат от съзнателен политически избор.
Твърди се още, че тогавашните български власти не са знаели какво ще се случи с депортираните евреи. В годините на войната от България на работа в Германия наистина заминават хиляди български работници. Ала те отиват там без семействата си, които остават по родните си места. Самите беломорски и македонски евреи са „вдигнати“ и отведени на север заедно с пеленачетата и родилките, с болните и стари хора включително. До март 1943 г. са вече известни и масовите убийства на евреи, и Хитлеровата политика на тяхното изтребление. Информация за това намира място и в чуждите радиостанции, които всекидневно предават на български език. Както швейцарския посланик Шарл Редар на 11 март в разговор с Филов споменава, че изпращането в Полша значи „смърт“, така и писмото на народните представители по инициатива на Димитър Пешев говори открито за опасност от участие на държавата в „масово убийство“.
А трябва да се каже, че определено не разполагаме буквално с нито едно свидетелство за правен и най-малък опит от страна на София да се предотврати депортацията от „новите земи“. Никъде в документацията не откриваме и намек от страна на Хитлерова Германия за заплаха от употреба на военна сила при неизпълнение на тази депортация. Известно е още, че неведнъж по време на войната България взема свои самостоятелни решения, въпреки настояването на Берлин. Но не и в този случай.
Има ли протести срещу депортирането
Разбирането за извършвано престъпление от българската държава; за фактическа окупация на „новите земи“ и отговорност при депортиране на цял един народ от там, включително с деца, родилки и старци; за нарушение на хуманитарното право, на конституцията, е отразено и в дебатите в парламента още през март 1943 г.
На 19 март дългогодишният политик, държавник и лидер на Демократическата партия Никола Мушанов прави изказване и след като описва печалното състояние на затворените евреи се провиква от трибуната: „Това никой закон в България не го повелява. Такава жестокост в България никой никогаш не е помислил.“
След среща с Д. Пешев на 20 март в Юнион клуб, Мушанов научава повече подробности и записва в дневника си: „Кой си ти бе Филов, който уничтожаваш всички човешки добродетели на българите и ставаш палач?“
На 23 март, друг опозиционен народен представител, дългогодишен политик от Народния и Демократическия сговор, Петко Стайнов внася писмено питане до премиера Филов, в което се казва: „От сведения, които пристигат в София, става ясно, че властта е събрала насилствено всички евреи – жени, мъже, деца, старци – от новопридобитите през 1941 г. земи, без да им даде възможност не само да си уредят домашните работи и да си приберат вещите, но дори и без да могат да си вземат достатъчно завивки и дрехи, с полиция ги е натоварила на вагони и ги е докарала към Горна Джумая и Дупница, където ги е натъпкала в тютюневи складове и ги е оставила там няколко дена на студа и на произвола при най-нещастни условия.“
Мушанов и Стайнов защитават още и позицията, че евреите от „новите земи“ по силата на фактическото анексиране би трябвало да са български поданици. Ако все пак не са – те трябва да се предадат на Гърция, а не на Германия, изтъква Стайнов.
На 26 март, поставяйки проблема, и депутатът от мнозинството, Тодор Кожухаров, напомня: „Всеки българин трябва да бъде горд от постановлението на нашата конституция, което казва: „Всеки роб, стъпил на българска земя, става свободен човек.“
След 9 септември 1944 г.
Какво става обаче след 1944 г. с тримата народни представители, които поставят въпроса за всички евреи, а не само за тези от „стара България“?
Т. Кожухаров е осъден на смърт от т. нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.
Н. Мушанов е също осъден от споменатия съд на 1 година затвор за участие в демократичното и антифашистко правителство на Константин Муравиев от 2 до 9 септември 1944 г. След излизането си от затвора Мушанов възстановява Демократическата партия и се включва активно в политически живот на страната. Комунистическият терор оставя обаче малко възможности за живот на партията му. След разгрома на демократичната и антифашистка опозиция през 1947 г. е интерниран във Велико Търново, а от 1949 г. в село Заград. През 1951 г. е арестуван и повече никога не излиза жив от милиционерските участъци.
П. Стайнов е външен министър до 1946 г. Опитва се да отстоява българските икономически интереси при разговори с Москва. Това, както и настояването му през 1945 г. да се отложат насрочените от Комунистическата партия парламентарни избори, тъй като опозицията няма възможности за нормално съществуване и агитация, слагат край на министерската му кариера. След това Стайнов заема единствено разни синекурни длъжности и завежда катедра по административно право в Софийския университет до началото на 60-те. Води жалко съществуване на народен представител в няколко поредни комунистически народни събрания между 1950 и 1972 г. От смелия парламентарен оратор от времето на авторитарния режим, осъществил депортацията, остава един безличен народен представител в тоталитарна комунистическа България.
Текстът е публикуван в „Свободна Европа“, негов автор е историкът доц. Стефан Дечев. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални анализи – четете тук.
