Любомир Сапунджиев е български актьор и режисьор. Учил е психология в СУ „Св. Климент Охридски“, след това завършва актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 2020 година завършва и магистратура в НБУ по програма „Театрално изкуство и общество“. От 2013 до днес ръководи и режисира франкофонска театрална трупа „Ле Страпонтен“, към 35 СЕУ „Добри Войников“, София. Участвал е в международни театрални фестивали в България, Русия, Италия и Румъния. Лауреат е на много награди.

Не за първи път правиш документален театър. Занимавал си се и с темата за политическите затворници в лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч. Разкажи ни повече за това представление.

Идеята за този спектакъл тръгна от директора на ловешкия театър – Биляна Петрова. В крайна сметка спектакълът се случи не в ловешкия театър, а Младежкия. Там ежегодно се провежда фестивал на младите, за който се кандидатства с проект за спектакъл. Младежкият театър хареса проекта, одобри го и започнахме работа. Процесът не беше лек. Имаше рокади от към актьори. Дори бях се отчаял, че представлението няма да се случи. Слава Богу, случи се и мисля, че се получи добре. Участваха двама млади и все още непрофесионални актьори, които вече учат в НАТФИЗ и са втори курс, но тога бяха дванадесетокласници. Запознах се с тях покрай това, че водя една ученическа трупа за франкофонски театър. Имаме си взаимно доверие, което в театралната работа е много важно.

Темата е тежка, защото става въпрос за лагер, в който доста хора са били измъчвани и немалко са загубили живота си там. По официална статистика става дума за 150 човека, но се говори, че жертвите са много повече. На много хора не са издавани смъртни актове, а телата са заравяни на един остров близо до Белене.

За мен беше важно тази история да се разкаже. Много хора не знаят за нея, дори и аз, въпреки че многократно съм минавал покрай лагера и съм виждал табелата. Предполагам, че са малко и хората от Ловеч, които знаят за това, което се е случвало там. Когато прочетох, че лагерът е съществувал три години си казах:

Какво пък толкова? Три години. Оказа се обаче, че за тези три години там са се случи много ужаси.

Тази тема е важна за мен и от друга гледна точка, защото моят прадядо е бил убит от комунистите на 9-ти септември 1944г. До ден днешен гробът му е неизвестен.

Една от причините лагерът да бъде именуван „Слънчев бряг“ е, че лекарят, който е издавал смъртните актове на убитите там, се е надявал, че ако някой ден се разкрие какви престъпления са се случвали на това място и виновниците бъдат потърсени, няма да бъдат отрити следи. Така той започва да записва в смътните актове нелогични причини за смърт. Убитите през зимата например ги записва като починали от слънчев удар.

В спектакъла бях направил паралел и с друг интересен факт.

Курортът „Слънчев бряг“ и лагерът, носещ същото име, са създадени в една година, а именно 1959-та. От архива на Национална библиотека бяха така добри да ми дадат безвъзмездно кадри от откриването на летния курорт, които миксирахме с историите на хора, които са били в едноименния лагер. Получи се силен контраст.

Успях да се срещна лично с двама от оцелелите лагерници там. Още преди първата среща бях изгледал доста документални филми и бях изчел всичко, което може да се намери от всякакви източници. Човекът, с който се срещнах, беше давал интервю и за единия от документалните филми, но когато се изправих срещу него на живо и той започна да ми разказва очи в очи за ужаса на преживяното и това, което се е случвало там, усещането беше смразяващо. Виждаш през очите му това, което самият той е наблюдавал, изживял и почувствал, докато е бил заточен там.

Срещата ми с втория оцелял беше почти случайна. Той живее в едно село между Ловеч и Плевен. Бил е състезател по борба, когато са го изпратили в лагера. Треньорът му успява да го измъкне под претекст, че му е необходим за някакво състезание. И му казва, че ако не спечели медал в тази надпревара, ще се върне обратно в лагера. От всичкия изморителен труд, тежки преживявания, условия и оскъдна храна, борецът е бил станал около 40 кг. Въпреки изнемощялата си физика, той е бил толкова настървен да не се връща, че успява да победи всички до един. Победите били бързи, а той спечелил 1-во място.

Имаше интервюта и с мъчителите и надзирателите в лагера, които гледахме. Слушайки интервюто с единствената жена-надзирател, която е била там – Юлия Ръжгева, която след това е изпратена в Скравена, защото малко по-късно жените от лагера „Слънчев бряг“ биват отделени от мъжете и интервюто с дъщеря й, която я описва като любяща майка и не може да приеме нещата, които чува за нея, усетих как отвращението ми се превръща в съжаление. Изпитах жал към тази жена.

В този момент чух един много силен момент от евангелието, в което се говори за прошката на враговете. Затова, че разликата между християните и другите е, че всички обичат тези, които им вършат добро, но християните са призвани да обичат и враговете си и да вършат добро и на тях. Това ми се запечата в съзнанието, защото точно тогава работех по тази тема. Това беше и мотивът, с който спектакълът завършва. Не трябва да забравяме случилото се. Трябва да помним, за да не се повтори. Необходимо е да намерим сили да простим и да не търсим отмъщение, защото то ще върне целя ад обратно.

Не ме привличат тежките теми. Привлича ме смисленото послание. Интересно е, че аз съм човек, който много обича комедията. По-точно ще е да кажа, че обичам трагикомедията. Това е и върхът, към който се стремя в театралното изкуство.

Ти си от хората, които отказват да работят на щат в държавни театри. Кое не ти достигна в този вид културни институции?

Най-вече свободата и ограниченията. Това, че някой друг трябва да ти нарежда в какво да играеш и в какво – не. Лично аз имах проблем да играя в представления, с чието съдържание не съм съгласен. Това беше и причината да се насоча към режисурата. Винаги съм имал желание да се занимавам с режисура. Искам да работя по неща, в които вярвам и намирам за смислени. Актьорът трябва да се съобразява с идеите на режисьора, който е над него. Разбира се, ако мислите в една посока, би било прекрасно, но това рядко се случва в щатните театри. Една театрална трупа трябва да бъде съставена от съмишленици и единомишленици. Това не трябва да са хора, събрани на случаен принцип на заплата, а хора с общи идеи, с обща визия за театър. Когато това ги обединява, се ражда трупата.

Трябва ли хората на изкуството да се намесват активно в политическия живот?

„Трябва“ е силна дума. Това е тяхно право. Ако искат и виждат смисъл в това – защо не? Винаги трябва да сме много внимателни и да имаме едно на ум – дали нещата са такива, каквито ни ги представят.

Скоро ще се играе представлението (Не)желаните, на което сте режисьор. Какви теми засяга то?

Представлението засяга доста теми. Основната е за желаните и нежеланите деца. Поставили сме истории на хора, които са имали нежелана бременност спрямо такива на хора, които много са искали, но не могат да имат свои деца.

Тези теми като че ли са по-женски? Как един млад мъж, който има не едно, а три деца, се интересува от подобни теми? От къде дойде тази идея?

Сигурно именно заради децата, защото за мен центъра на спектакъла са те. Темите наистина звучат женски, но мъжката гледна точка не е за омаловажаване. Ето защо се радвам, че и актьор попадна в екипа, защото в началото си представях, че ще има само актриси.

Кога и къде публиката ще може да се наслади на това театрално представление и на каква цена?

Надяваме се публиката наистина да се наслади на представлението. Могат да го гледат на 16-ти октомври от 20 часа в камерна зала на Националния студентски дом в София. Билетите са по 10 лв. Продават се онлайн и местата са ограничени. Не знам дали ще се продават билети на място непосредствено преди спектакъла. Затова по-добрият вариант е хората, които имат интерес и желаят да дойдат, да си закупят през интернет.

До колкото знам има идея за психолог, който да е свързан с представлението. Какъв е замисълът?

Идеята е зрителите, които споделят проблемите, за които се говори в спектакъла и тези, които преживяват подобно нещо или са преживели и имат нужда да поговорят със специалист, да имат възможност да го направят. Ние да бъдем като един вид мост.

За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!