На снимката: Иван Кръстев

Поколението, изживяло лично Втората световна война, постепенно си отива, а в резултат от това избледняват и споделените спомени за нея. Заедно с тях избледнява и убеждението, че войната е част от европейското минало, но не и от европейското бъдеще. През май миналата година Европейският съвет за външна политика проведе допитване с въпроса дали през следващите 10-20 години е възможна война между европейски държави. Оказа се, че такава опасност най-често виждат младите хора във възрастовата група 18-24 години. А това навежда на мисълта, че следвоенният европейски свят си е отишъл още преди идването на коронавируса.

Навярно ние никога не се учим от историята, просто защото се страхуваме, че ако можехме да си представим реалността на войната и нейните последици, щяхме да престанем да вярваме и в бога, и в хората около нас“, пише американският поет Чарлз Симик.

Думата „освобождение“

75 години след края на Втората световна война в европейските столици няма да има големи юбилейни чествания – заради КОВИД-19. Но не е само коронавирусът – Европа е заразена и с вируса на историческия ревизионизъм. Защото в Русия и в няколко източноевропейски страни днес наблюдаваме как спомените за войната се превръщат в оръжие. А да отхвърляш официалното правителствено тълкуване на войната се превръща в престъпление.

Всички знаем, че истината е винаги първата жертва на всяка война. А във войните за историческата памет първата жертва е комплексността. Както Русия, така и няколкото източноевропейски страни изглеждат твърде зле в пропагандната битка за Втората световна война.

Според официалния разказ на Кремъл, всеки, който възразява срещу съветската окупация на Източна Европа след 1945, е чисто и просто фашист. А всяка критика срещу политиката на Сталин е умишлен опит да се омаловажи решаващата роля на Червената армия за победата над Хитлер. В част от Източна Европа отговарят на Русия „по огледален начин“: всеки, който се е борил срещу Съветския съюз, включително и съюзниците на нацистите, се разглежда като герой. Историята обаче е много по-комплексна. А да отдадеш дължимото на комплексността не означава, че двете страни в тази война са еднакво криви във вижданията си за историческата памет. Кремъл има пълно право да настоява, че всички трябва да признаят саможертвата на съветските хора. Именно на съветските, а не на руските. Защото в битката срещу Хитлер загинаха милиони украинци, грузинци и средноазиатци. А в Беларус всеки трети човек не доживя края на войната.

Войните обикновено са битки за територия. Войните за паметта обаче са битки за значението на думите. Сегашните войни на паметта между Русия и Украйна, Русия и Полша и Русия и Чехия са именно войни за значението на една дума – думата „освобождение“.

През 1985 година тогавашният германски президент Рихард фон Вайцзекер направи исторически жест, като обяви 8 май за Ден на освобождението. На своите сънародници той каза следното: Вярно е, че германците изстрадаха много по време на войната, а след нея претърпяха несправедливости. В същото време обаче те нямат право да се смятат за жертви, защото носят отговорността за огромните страдания на други хора и за избиването на евреите. И тъкмо поради това трябва да смятат края на войната за освобождение – защото Германия изгуби войната, но спечели свободата си. А в крайна сметка свободата е много по-важна от победата.

Тъкмо този германски урок обаче в Кремъл не разбират и до ден-днешен. Защото за източноевропейците 8 май и краят на войната не означават освобождение. Съветската армия пристигна при тях като победител над нацистка Германия, но не освободи страните им.

Паметниците на съветски танкове не могат да бъдат паметници на освобождението

Владимир Путин отказва да приеме факта, че милионите съветски хора, загинали в битките за изтласкване на нацистите от Източна Европа, не дават на Москва правото да решава кога източноевропейските държави да празнуват освобождението си. Саможертвата на съветските войници заслужава респект, а всеки опит да се омаловажи ролята на Съветския съюз за победата срещу Хитлер е равносилен на исторически ревизионизъм, но паметниците на съветски маршали и танкове не могат да бъдат паметници на освобождението – просто защото източноевропейските общества не ги смятат за такива.

40 години след края на войната не Съюзниците, а германският президент обяви 8 май за Ден на освобождението. Тъй че не друг, а самите източноевропейци са онези, които решават кога точно е денят на тяхното освобождение.

Световноизвестният български политолог Иван Кръстев е председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). На 4 май 2020 му беше връчена наградата за европейска есеистика „Жан Амери“.

Текст: Дойче веле.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!