Огнян Минчев
На снимката: Огнян Минчев

Федералната държава САЩ има дълбоки и проверени във времето институционални инструменти за съхраняване на основните ценности и интереси, върху които е основана, и благодарение на които е постигнала своя статут на първостепенната международна сила. Изборът на Доналд Тръмп за президент е огромно предизвикателство пред държавността на САЩ поради факта, че президентът взима политически решения, влизащи в същностен конфликт с дългосрочните цели и интереси на Америка. Изолационистките инстинкти и импулси на Тръмп унищожават ключови предпоставки за съхраняването на международните позиции на САЩ.

Мнозина президенти са правили трудно простими грешки от гледна точка на международната роля на Америка. Джордж У. Буш на практика изостави стратегията за превръщане на евроатлантическото пространство (начело със САЩ) в основния фактор на сигурността в направлението Черно – Каспийско море и в постсъветското пространство. Ако реализацията на тази стратегия бе продължена, Западът щеше да има присъствие на границите на Централна Азия със сериозни последствия за геополитическите отношения както с Москва, така и с Пекин. Интеграцията на постсъветското пространство в евроатлантическата система за сигурност щеше да удържи Руската Федерация в геополитическата орбита на партньор, ако не съюзник на Запада и щеше да предотврати стратегическото еманципиране на Путин като съперник и открит противник на Европа и западния свят. Споделянето на влияние между Запада, Москва и Пекин върху подстъпите към постсъветска Централна Азия би имало дългосрочно въздействие върху динамиката на съперничеството между Пекин и Вашингтон. Но Буш-младши затъна в Ирак и стратегията за евразийско стратегическо присъствие на Запада остана нереализирана на практика.

Президентът Обама допълнително освободи от стратегически задръжки Кремъл чрез благопожелателната политика на re-set в отношенията с Москва и чрез практическия отказ да се преминава червената линия за употреба на сила в международните отношения. Тази позиция на Вашингтон отвори гостоприемно пространство за завръщане на Русия като основен геополитически фактор в Близкия изток чрез военно присъствие в Сирия и чрез нов тип партньорство с Турция. Новият баланс на силите в Близкия изток, както и погрешната стратегия на Европа и Америка за отстраняване на авторитарните режими в Близкия изток и Северна Африка задълбочиха разпада на тези региони и създадоха стратегическа среда за дълбока криза на Европа, на европейската интеграция и за ролята на Стария континент в глобалния свят като цяло. Тази криза се изостри до степен на крайно вътрешно напрежение в ЕС с мигрантската криза от 2015 г. Миграционният екзодус от 2015 г. бе предизвикан и осъществен от съперници на Запада – операция, която не би била възможна дори и през финалните етапи на Студената война и в десетилетията след нея.

Политиката на президента Тръмп начело на свръхсилата САЩ представлява качествено ново предизвикателство пред международната система, пред системата за глобална сигурност и особено пред възможността Европа да остане ключов съюзник на САЩ в съхранената геополитическа общност на Запада. Изолационисткият консерватизъм – един политически анахронизъм в САЩ след края на Втората световна война (когато Америка пое ролята на първостепенна световна сила) – неочаквано за всички се завърна в пълен блясък в Белия дом. Последваха драматични сътресения на изградения международен ред. Ревизията на търговските договори сама по себе си едва ли би била толкова предизвикателна, ако не отваряше сериозни пукнатини и пропасти в системата на международно сътрудничество на демократичните общества и – преди всичко – в системата на НАТО. Легитимните претенции на Вашингтон към Европа да увеличи своя финансов принос към НАТО са придружени с неприкрито демонстрирани предпочитания на Д. Тръмп за раздружаване на Европа, за търговско съперничество и стремеж към партньорство с отделни страни, проектиращо американската сила в мозайка от двустранни отношения, а не в отношения между Америка и обединена Европа като стратегически партньори.

Оттеглянето на американското военно присъствие в Сирия е поредна стъпка на стратегическо изоставяне на Европа като (може би бивш?) основен партньор в международната сигурност и стимулиране на нарастваща стратегическа хегемония на ключови съперници на Запада като Русия и Иран в Близкия изток. Ако този регион попадне под стратегическата хегемония на Москва – в партньорство с Техеран и Анкара – пълното геополитическо маргинализиране на Европа е въпрос на няколко следващи стъпки, а заплахата за сигурността на Израел става непосредствена. Генерал Матис разбира това по-добре от всеки друг и не желае да сътрудничи на политика, която целенасочено унищожава стратегическите партньори на Америка в един все по-нестабилен и опасен свят на хаотични претенции и липса на задръжки сред нарастващ брой геополитически претенденти за величие. Доналд Тръмп мечтае да направи Америка отново велика, да постави Америка преди всички. Очевидно, че това ще бъде една Америка, която бе позабравена през последното столетие – Америка на дилижансите, Америка на „дивия запад“, Америка на провинциализма и откъснатостта от проблемите на един все по-тясно обвързан свят. Опасността Тръмп да реализира мечтите си не е малка. Но ако това се случи, единственото сигурно нещо е, че Америка вече няма да бъде велика – по нито един смислен за 21 век начин.

Място за оптимизъм в тази ситуация оставя само обстоятелството, че най-важната характеристика на американската политическа система е т.нар. checks-and-balances – разделението и координацията на властите, което не позволява на една институция – дори и тя да е президентската – необратимо да отклони федералната държава от основните ценности и интереси на нейната дефиниция и роля в света. Досега тази система е действала ефективно. Остава да видим доколко нейната ефективност ще бъде съхранена в епохата на Тръмп.

 

Заб: Текстът е от страницата във „Фейсбук“ на Огнян Минчев, заглавието е на „Дебати.бг“

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!