„Нулеви проблеми със съседите“ някога беше водещата мантра на външната политика на Турция. От нея сега е останало малко. Нарастващото разчитане на военната мощ за преследване на целите вкара Турция в конфликти в целия й географски район, тъй като предизвиква конкуренти и традиционни съюзници.

Последните отзвуци на тази политика разтърсиха Кавказ, след като президентът Реджеп Тайип Ердоган хвърли мощта на страната си плътно в подкрепа близкия съюзник Азербайджан след избухването на военните действия с Армения, осигурявайки оръжие и военно обучение и отказвайки да се присъедини към международните призиви за прекратяване на огъня.

Тази твърдоглава позиция илюстрира готовността на Анкара да показва военни мускули, за да постигне това, което не е постигнала чрез дипломация. У дома тази поза стимулира подкрепата сред обществото, отдавна подозрително за външна намеса в собствените дела на страната и нетърпеливо да проектира влиянието, което смята, че заради голямата армия и историческия отпечатък е дължимо на Турция.

„Турция е получила властта да провежда с активна военна подкрепа своите политически и икономически политики на място – каза Ердоган след заседание на кабинета в началото на октомври – Тези, които са свикнали да ни говорят с властен тон, сега преговарят с нас при равни условия … Ние напълно сменихме техните политики да ни подчинят на решения, взети без нас по всички регионални и глобални въпроси.“

Само през изминалата година Турция ядоса съседите си и често се противопостави на Русия, Европа и САЩ1 като организира две военни операции в Сирия, да разположи командоси в Ирак, промени хода на войната в Либия и да изпрати военни кораби, за да „ловуват“ за въглеводороди във води, оспорвани от Гърция и Кипър.

Турция, Сирия, кюрди

Съвсем наскоро Армения, с която Турция няма дипломатически връзки, я обвини, че е влязла в битката, когато замразеният конфликт около Нагорни Карабах /анклав, контролиран от арменци от 90-те години на миналия век, но международно признат като част от Азербайджан/ отново стана арена на открит конфликт миналия месец.

Турция отрича съобщенията, че е изпращала сирийски наемници и бойни самолети в Азербайджан. Но тя отхвърли призива за прекратяване на огъня от Минската група – арбитражен орган, към който принадлежи – докато анклавът не бъде върнат под азербайджански контрол.

Този подход не е направил Турция популярна, но досега и не е рикоширал върху нея негативно.

„Голяма част от това е дипломацията с други средства, предназначена да спечели лостове, в които Турция се стреми да постигне икономически, дипломатически и понякога териториални печалби. Повечето регионални и западни държави са недоволни от агресивността на Турция, но засега тя работи основно за турците “, каза Алън Маковски, старши сътрудник в Центъра за американски прогрес, който преди това е работил в Държавния департамент на САЩ.

Демонстрацията на турската мощ засили гражданската война в Либия, където нейната военна подкрепа за признатото от ООН правителство промени ситуацията срещу командира на бунтовниците, подкрепен от Франция, Русия и Обединените арабски емирства. Анкара също така сключи енергийни сделки с Триполи, които биха могли да усложнят усилията на други средиземноморски държави за експлоатация на потенциален природен газ под морското дъно.

Заплахите от санкции от страна на Европейския съюз заради играта на Ердоган в Либия и Средиземно море досега се оказаха най-вече празни. Анкара също успя да избегне и санкциите, които САЩ заявиха, че ще наложат при закупуването на руска ракетна система, предназначена за сваляне на самолети на НАТО.

Това даване на заден ход вероятно е укрепило вярата на Анкара, че е прекалено стратегически жизненоважна – независимо дали поради турски военни бази, използвани от НАТО, или заплахата на Ердоган да „отвори вратите“ за Европа за милионите бежанци, на които е домакин, за да се изправи пред сериозен контраудар.

„На Турция отдавна се казва, че тя е необходима на Запад, захранвайки комплекса й за превъзходство – каза Салих Бъджакчи, професор по международни отношения в университета Кадир Хас в Истанбул – Нейната твърда сила означава, че има възможностите да развали играта, но Турция все още е принудена да играе ръката, която й е раздадена.“

От нула проблеми до нула приятели

 

В продължение на десетилетия ориентираната към запада перспектива на Турция до голяма степен се придържаше към предписанието на основателя на съвременната република Мустафа Кемал Ататюрк за „мир у дома, мир в света“. През първата половина от своите 17 години на власт, Ердоган се зае с изграждането на търговски и дипломатически връзки в региона с лозунга „нулеви проблеми със съседите“.

Но оттеглянето на Съединените щати от Близкия изток и липсата на единен фронт на Европейския съюз отвориха празнина, в която Турция може по-силно да се утвърди, каза Сенем Айдин-Дюзгит, професор по международни отношения в университета Сабанджи в Истанбул.

Турция не е единствената страна, която се стреми да запълни вакуума. Това породи недоверие към Египет и неговите съюзници – особено след като президентът Абдел-Фатах ел-Сиси свали от длъжност съидеолога на Ердоган Мохамед Мурси през 2013 г., както и към гамбита на Саудитска Арабия да се превърне в тежка категория в региона след Арабската пролет. Както и към Русия, която подкрепя противоположна страна на Турция в Сирия и Либия.

Горчивината в отношенията с Египет, както и напрежението с Кипър и Израел, не позволиха на Турция да участва в сключването на сделките, когато други средиземноморски крайморски държави изготвиха изключителни икономически зони, очертаващи райони на подводни газови находища.

В тази нова реалност предпочитанието на Турция към сила пред компромис намалява възможностите й.

„Мисленето е, че военните методи получават по-ясни резултати. Но възниква и поради необходимост. Миналите политически грешки, включително неотварянето на необходимите дипломатически канали, оставиха Турция сама, без да разполага с много други инструменти, освен военните“, каза Айдин-Дюзгит.

Турция, военна база, Черно море, кораб
Междувременно опасенията, че кюрдските стъпки към автономия в Сирия и Ирак биха стимулирали сепаратизъм сред нейното собствено,  много по-голямо население от кюрди, тласнаха Турция да навлезе в тези страни. И всичко по-малко от осъждане с пълното гърло на неуспешния военен преврат срещу Ердоган през 2016 г. подхранва собственото му недоверие към Запада и версията, че пожарите около Турция всъщност са заговор срещу собствената му нация.

„Турция е истинската цел на обсада, която се простира от Кавказ до Балканите, от Черно море до Средиземно море и прилежащите региони – каза Ердоган в речта си – Докато Турция е силна, нито един от тези сценарии няма да успее.“

Ангажиментът на Ердоган да отстоява интересите на Турция като отчетливо мюсюлманска сила се вписва в националистическите настроения сред обществеността, която преобладаващо се самовъзприема като естествен лидер за мюсюлманския свят, според изследване на мозъчния тръст на Маковски.

„Стремежът на Ердоган за подновено турско величие и използването му на религия за постигането му се превърна в нарастващо военно доверие на Турция, развълнува неговите поддръжници и дори спечели неохотна подкрепа дори от някои от неговите недоброжелатели“, каза Маковски

„Рисковете са, че Турция може да се приграе във военно отношение и да се включи в нежелани военни действия. Влошената й икономика също може да бъде ограничение. Като се има предвид нейната непопулярност в региона, други държави, които вече се опитват да изолират Турция дипломатически, също могат да се опитат да нанесат икономически щети “, добави той.

Понастоящем турските войски присъстват в поне девет държави – от Ирак до Сомалия, както и в международно непризнатия Северен Кипър, и оперират от голяма база в Катар. Турция също контролира територии в Северна Сирия след като проведе поредица от трансгранични нахлувания.

Реджеп Ердоган
на снимката: Президентът на Турция Реджеп Ердоган

Навлизането на военните, както и на разузнавателната агенция, в областта на дипломатите съвпада с разширяването на въоръжените сили на Турция, които вече са вторите по големина в НАТО. Правителството е удвоило военните разходи през последното десетилетие и възнамерява да започне производство на всички оръжия собствена разработка до 2023 година.

Ердоган е посочил тези инвестиции, дори по време на текущото икономическо свиване на страната, като необходимост за възстановяване на върховенството, с което Османската империя се е ползвала в Средиземно море и в Близкия изток преди нейния крах след Първата световна война.

Дори много от критиците на Ердоган у дома подкрепиха намесата на страната в Сирия и се присъединиха към хора в подкрепа на Азербайджан. Проучванията на общественото мнение показват, че турците са разделени, когато става въпрос за изпращане на войници в чужбина, подкрепяйки хода, когато е близо до дома в Сирия, но не одобряват, когато е по-далеч – в Либия.

Рецесията нанесе удар по подкрепа за партията на Ердоган, но той настоява, че финансовите затруднения са цената, които турците трябва да понесат, докато страната „сама води своите борби“, което предполага, че икономиката на страната е цел на друга форма на война от нейните врагове.

„Разбира се, ние плащаме цена … и сме загрижени за всеки гражданин, който е засегнат от икономическите атаки – каза той – Ако Бог да даде, скоро ще пожънем плодовете на трудностите, които преживяваме сега.“

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!