Арестите на прокуратурата, които напоследък придобиха характер на филм с участието на много статисти, си приличат по едно нещо: започват като пропаганден ураган и преминават много бързо в тих ветрец, който разхлажда сгорещените глави, въобразили си, че наистина се случва нещо „безпрецедентно“ в областта на борбата с престъпността.
Арестът на Баневи във Франция се развива по схема от този род, подобна на задържането на Митьо очите и неговият Бенчо с бентлито в Турция. Затихва грохотът и от канонадата около най-безпрецедентната от всички безпрецедентни акции тези дни акции, при която бяха задържани накуп за злоупотреби и корупция цели 20 души от Агенцията за българите в чужбина, начело с техния бос Петър Харалампиев и главния секрета Красимир Томов. Повечето бяха освободени набързо, а само трима се оказаха с повдигнати обвинения.
Но нека не се вторачваме в бройката обвинени. Да видим какво се надига като фон за техните обвинения.
Партиите и лидерите им , които се почувстваха засегнати от арестите, в някои от случаите се разграничиха от мишените на прокуратурата. Както Корнелия Нинова и нейната БСП от Бенчо. От Баневи обаче тя не само не се разграничи, а премина в контраатака по повод тяхното задържане с обвинения, че управляващите от ГЕРБ не прилагат същия аршин към олигарси от собствената черга, включително и от тъканите с червени конци килим на Георги Геогов, водещата фигура на бунта срещу Нинова в самата БСП.
Поучен от примера на Нинова, лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов също провидя политически заговор с арестуването на Петър Хараламбиев, но все пак постъпи хибридно: разграничи се и от себе си, изтъквайки, че кандидатурата на уличения в корупция шеф на ДАБЧ е била погрешно подкрепена от партията му. „Другари по оръжие“ на Каракчанов, като червения социолог Кънчо Стойчев, също стигнаха до извода, че мишената с акацията в ДАБЧ бил самият Каракачанов. Дали е провидял това заради някаква социология или социдеология, не става ясно.
По важното е, че уж невъзможното завръщане към мирното съвместно съществуване в рамките на националистическата малка коалиция във властта получи сплотяващ подтик. Броени дни, след като орелът, ракът и щуката в коалицията се бяха захапали едва ли не смъртоносно, Сидеров разтвори челюсти, за да каже, че надушва заговор срещу Каракачанов. В изявите му дори прозвучаха нотки на омекване спрямо колегата му Валери Симеонов, когото удостои неотдавна с най-голямата по скалата на Кремъл обида, обявявайки го за „соросоид“.
Понеже стана дума вече за филм, този напомня някои сцени по Тарантино: много кръв по схемата всеки срещу всеки, наричана също „мексиканска рулетка“. Пистолетите са насочени към главата на всички участници в мелето, само че в нашия случаи никой от тях не загива.
Нинова се цели в Борисов, но и в Георги Гергов. Борисов обявява, че Нинова му завижда за арестите ( с които, както се подразбира, смята, че печели симпатии и тук, и в чужбина ). Каракачанов подозира, че го самоубиват коалиционните му началници. А вечно държащият златния си пръст на спусъка Сидеров пренасочи оръжието си от главата на Симеонов към главата на властта, която нарочи за карамбола с прокурорската халосна стрелба по тълпата началници в ДАБЧ.
Публиката седи в киносалона и събира „две и две“, т.е. гилзите. Стрелбата на екрана се води не за нейно забавление, а за удовлетворение на отсъстващия от сценария външен наблюдател, за когото играят сценаристите и главните действащи лица. Целта е да се създаде впечатление, че в България най-после се води истинска война с престъпността по високите етажи на властта и наблюдателите да спрат мониторинга на (не)ставащото в областта на нереформирания правосъден сектор.
Както се видя от най-пресните социологически данни, българите в същото време продължават да смятат, че без външен натиск ( разбирай без натиска от донора Брюксел) нищо добро не ни чака. Ако приемем, че цялата шумотевица с арестите е за „заблуда на противника“, то противникът е самата българска публика, сред която се намират достатъчно лековерни да се хващат на въдицата на орлите, раците и щуките.
Външните наблюдатели трудно могат да бъдат заблудени. Те са просто прагматично лицемерни до изчерпване на търпението им.
