Доц. д-р Дилян Николчев е изследовател в областта на църковното право и устройство и управление на БПЦ.
Роден на 18 март 1961 г. в гр. Плевен. Завършва Богословие в ДА „Св. Климент Охридски“ (1986). Специалиира Римско право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (1996–98). Правни науки в ЮЗУ.
Специализира в Института за изучаване на източните църкви в гр. Регенсбург, Германия (2002).
Ръководител на Катедра по практическо богословие (2007); председател на Общото събрание на БФ (2007–11; 2015 -); технически редактор и литературен сътрудник в Синодално издателство; член и главен редактор на редакторската колегия на сп. „Богословска мисъл“; член на СУБ. Награда от СУБ за принос в науката (2009).
Доц. Николчев, след срещата между двамата патриарси Вартоломей и Кирил в Истанбул, на която се обсъди проблемът с евентуалното даряване на автокефалия на Украинската църква, интересът на църковните и на политическите наблюдатели по тази тема отново е на преден план. Как ще коментирате това, което се случи и което предстои да се случи в една близка и в по-далечна перспектива – ще получат ли украинците право на самостойно църковно управление?
Очевидно е, че срещата на Вселенския патриарх Вартоломей с Московския руски патриарх Кирил във Фенер в Истанбул е била дългоочаквано събитие за анализатори и коментатори на едно от най-дискусионните събития от последните години в православния свят, на което се обсъди въпросът дали православните християни в Украйна ще получат ин официо статут на автокефалия и дали по този въпрос, видимо разделящ Вселенската патриаршия и Руската православна църква напоследък, ще се намери задоволително за позициите на двете поместни православни църкви решение.
Това, което направи впечатление на журналисти и наблюдатели на срещата, е, че тя продължи близо 3 часа и след нея руският патриарх се отправи директно към летището, а не остана за планирания обяд.
Както от негова страна, така и от страна на Фенер не бе направено официално изявление, което да хвърли светлина върху проведените разговори по въпроса за украинската автокефалия – какви са били позициите и резултатите от тях.
И независимо че представителите на Московската патриаршия споделиха протоколно пред медиите, че това е била една „братска“ среща между предстоятелите на двете поместни православни църкви, гръцки източници директно оповестиха публично, че всъщност срещата е протекла в напрегната атмосфера, неотличаваща се от напрежението след бойкота на Руската православна църква да участва във Всеправославния събор в Крит през 2016 г.
От друга страна, впечатление направи коментарът след срещата на митрополита на Франция Емануил, една от водещите фигури в преговорите по украинския въпрос, който обяви не само очакваната новина, че Вселенският патриарх Вартоломей е информирал патриарх Кирил за начина, по който Вселенската патриаршия възнамерява да предостави автокефалия на Украинската църква, но и заяви, че „Патриаршията не заплашва и не може да бъде заплашвана“, което идва да подскаже, че руският висш духовник се е опитал да приложи и в Истанбул сценария от срещата в българското президентство в началото на тази година, държейки се назидателно и заплашително към домакините.
Явно обаче не си е постигнал целта, т.е. най-вероятно е срещнал твърд дипломатичен отговор от страна на Фенер. В интервютата, дадени пред медиите, митрополит Емануил отбеляза още, че Вселенската патриаршия не желае да създава схизми, и винаги държи отворена вратата за диалог, но в същото време подчерта, че тя няма намерение да отлага повече решаването на проблема с Украинската православна църква, което от своя страна означава, че Вселенската патриаршия е решила да изостави досегашните си сценарии по казуса като безрезултатни, а именно: проблемът с Украинската църква да се реши от Всеправославен събор, доближаващ се по представителност и компетентност до Вселенски събор – това през последните години се оказа невъзможно именно поради яростната съпротива на Руската православна църква; или пък другият сценарий – въпросът да получи съвместно решение между Вселенската и Руската патриаршия на среща като тази на 31 август – очевидно е, че и този сценарий не е сработил.
В този смисъл най-вероятно е томосът за даване на автокефалия на Украинската православна църква да бъде издаден от самата Вселенска патриаршия, и то след синодалните ѝ заседания, които предстоят да се проведат в Истанбул тези дни. Някои наблюдатели и експерти дори твърдят, че томосът вече е написан, т.е. в настоящия момент въпросът за украинската автокефалия вече е решен.
Има ли „полезни ходове“ Руската църква, която очевидно ще е недоволна от решението, така както Вие предвиждате? Наистина ли то е необратимо?
Както казах, по всичко изглежда, че даването на автокефалия на украинците е неизбежно, но има още няколко неизвестни, които в някаква минимална степен биха могли да се окажат утешение за Московската патриаршия за това, че ще изпусне от своя пряк църковно-имперски контрол православния диоцез в Украйна.
Искам да кажа, че все още липсва яснота как и на кого Вселенската патриаршия ще даде този томос, коя от двете основни поместни църкви ще легализира, ако употребим това светско юридическо понятие: дали Украинската православна църква – Киевска патриаршия, или Украинската православна църква към Московската патриаршия.
И дали това ще стане поетапно, в случай че се възстанови официално първо каноничността на Киевската митрополия с Майка църква Вселенската патриаршия, а след немного време ѝ се дари в един вече трансформиран план автокефален статут.
Ако автокефалията на украинците се дари чрез подчинената на Москва Украинска православна църква – „Московский патриархат“, тогава Порошенко ще бъде доволен в някаква степен (ще получи очакваната от самия него, правителството и голяма част от украинския народ „национална църква“ – абсурдно в канонично отношение), а Московската патриаршия ще запази не само минимум чест и достойнство, но и някакви скрити административни възможности за оказване на влияние и занапред на територията на Украйна, макар и силно ограничени.
Прочее, посочените два сценария крият сериозни опасности за самите украинци, тъй като е очевидно, че ако желаещите автокефалия украинци я получат, все така ще имат недостиг на идеи за това какво ще се случи оттук нататък: ще продължава ли да има две православни църкви и след получаването на автокефалия на една от тях и как администрациите на двете ще се слеят в една, в случай че томосът се приеме положително и от двете църковни среди.
Ако пък чрез томоса се даде автокефален статут на Киевската патриаршия, и то без благословията на Москва, на което сме и понастоящем свидетели, то перспективата поне в някакъв обозрим план ще е не само яростна реакция от страна на Св. Синод на Руската православна църква и на сателитната ѝ „църковна придаденост“ в Украйна, но и задължително противопоставяне на Сръбската православна църква с оглед и в контекста на „македонския църковен проблем“.
Нека само да припомня, че съвсем наскоро сръбският патриарх Ириней заяви, че всеки, който предостави автокефалия на някоя от двете разколнически църкви в Украйна, е „враг не само на Руската църква и на руския свят, но и на цялото православие“.
Разбира се, сръбският предстоятел визираше събитията и процесите, свързани с даването на евентуален статут на автокефалия на Македонската православна църква и задължителното вдигане от сръбска страна на схизмата, наложена над Скопие преди няколко десетилетия.
Какво е общото и различното в случаите с Украинската и Македонската православна църква?
Общото е, че в нашето съвремие въпросът за получаването на автокефалия с оглед граници, територия и православно национално население се е превърнал от приоритетно църковно в чисто политическо явление, криещо се зад църковни обяснения.
С други думи, автокефалията е еволюирала във фактор на политическата идентичност на държавите. Основа на тази църковна идентичност са станали нациите и автокефалията по този начин се е превърнала в атрибут на държавността.
От канонична гледна точка тези неоавтокефални националистични явления не биха могли да се приемат, но от друга страна, те трудно биха могли да бъдат пресечени.
Причината е, че зад всички проекти за получаване на автокефалия стои стремежът за отделяне от империите, в които поместните църкви играят скрити имперски политики.
Такъв е случаят със стремежа на украинците и естонците да се освободят от опеката на Московската империя, такъв е и случаят с македонците и черногорците да се отделят от миниимперията на бивша Югославия, чийто център беше Белград, продължаващ да има своите политически и църковни претенции и след разпадането на югорепубликата.
С други думи, общото на тези народи е, че те настояват за своя политическа и църковна идентичност.
Разликата между Украинската православна църква и останалите поместни църкви, претендиращи за автокефалност, е, че Украинската винаги в своята история, независимо от унищожаването ѝ през 17. век и подчиняването ѝ на Москва, е съхранявала не само верността си към Константинополската патриаршия, но е имала и съзнанието и стремежа за самостоятелно управление в рамките на Православната църква, докато останалите, които споменах, нямат такава стара и богата традиция от гледна точка на църковната си история и на църковното си съзнание.
В този смисъл и шансовете на украинците да получат автокефалия, независимо от дипломатическите църковни трусове, каквито със сигурност ще има, са много по-големи и реални понастоящем, отколкото шансовете на македонците, черногорците и естонците – поне на този етап.
Ще се отрази ли решението на отношенията в православната общност и как?
Разбира се, че даването на автокефалия на украинците без съгласието на Москва ще се отрази на Православната църква.
Както се изразява бившият говорител на Московската патриашия и настоящ сторонник за даването на автокефалия на Украинската православна църква архимандрит Кирил Говорун, издаването на томоса няма как да направи всички щастливи и всички поместни православни църкви и техните членове трябва да бъдат готови за това, че ще има конфликти и вътре в самата Украйна, ще настъпи временно прекратяване на общението между Фенер и Москва, ще има пряка политическа интервенция на Кремъл със съответните политически и църковни инспирации и конспирации.
В крайна сметка обаче, за да се преодолеят всички тези вредни за Православната църква моменти, са нужни християнска толератност и църковно разбиране, че изборът на хората и народите, включително и по църковните проблеми, трябва да се уважава.
При това всички процеси трябва да бъдат съобразени с принципа за икономията в Църквата, т.е. със снизхождението, изключението от правилото, смекчаването на някои канонични изисквания, породени от конкретни нужди и в контекста на конкретни жизнени обстоятелства – винаги обаче с оглед доброто на Църквата като цяло и доброто на християните в частност.
В този смисъл нека да гледаме на събитията, свързани с даването на автокефален статут на Украинската православна църква, малко по-положително – с вяра, надежда и любов помежду си.
По всяка вероятност рано или късно ще се изправим отново пред подобен проблем – даването на автокефалия на Македонската православна църква, а защо не и на други православни народи, претендиращи за административно самоуправление.
