Д-р Атанас Славов е юрист, доктор по право на Университета на Глазгоу (2016) и доктор по конституционно право на СУ „Св. Климент Охридски” (2009). Преподавател по публичноправни науки в СУ „Св. Климент Охридски“, катедра „Публична администрация“. Специализирал е в различни американски и европейски академични институции.
Съветник по конституционни въпроси на министъра на правосъдието (2014-2015), правен консултант в неправителствения сектор. От 2010 г. е последователно член на Управителния съвет и на Настоятелството на Института за пряка демокрация, член на Дружество „Гражданин“ (1999)., съосновател на Гражданска инициатива „Правосъдие за всеки“ (2015)., член на Българската асоциация по политически науки.

 

 

Кога очаквате да има най-после общ европейски механизъм за правосъдие и кои сфери от правосъдната дейност (в това число законодателната и в самата съдебна система) трябва да регламентира този механизъм?

Информацията, която имам до този момент, е че такъв механизъм ще има. Новата ЕК пое ангажимента да въведе такъв механизъм, който да обхване сферите „Върховенство на правото“, „Независимост на съдебната власт“, сферата, свързана с демократични процеси като изборите, и също някои основни права на човека. Точно какъв ще е форматът на този механизъм предстои да видим, защото има различни визии. Една е , че това ще е един относително лек механизъм, който ще дава годишна обратна връзка как се справят европейските държави, но няма да съдържа силни препоръки, още по-малко санкции. Другата визия е точно обратната – че това трябва да бъде интензивен механизъм, достатъчно силен, за да може държавите, които нарушават общите стандарти на върховенство на правото, да бъдат санкционирани, вкл. чрез спиране на европейските фондове. Проблемът е, че тези две визии се отстояват от различни държави. Комисията е по принцип по-склонна да въведе по-интензивен механизъм, но без решение на държавите-членки няма как това да се случи.

Докато се изчисти визията, всъщност сме в състояние, в което действат съществуващите механизми, които обаче не са достатъчно интензивни и силни, за да наказват нарушителите.

Виждаме, че в България проблемите със законодателната и със съдебната власт са много и непрекъснато изваждат хора на улиците, за да протестират срещу прокурорския произвол или лошо законодателство. Колко ефективен трябва да бъде европейския натиск в страни като България? Имам предвид, че обтекаемият тон на досегашните доклади за мониторинг не свърши особено работа.

Точно така. За съжаление част от държавите-членки не разбират от мек и дипломатичен език. Когато се използва той, всяко едно правителство отчита по-скоро успехи, а не критика в тези доклади. Така че е изключително важно да има много конкретни препоръки към държавите, които нарушават общите стандарти и да е ясно какви санкции може да се предприемат – от спиране на еврофондове до лишаване от право на глас в европейските институции, който е механизъм по чл. 7 от договора за ЕС, и който е активиран, без да е приключил, по отношение на Полша и Унгария. Потенциално други страни членки също могат да влязат в тази интензивна процедура за преглед на системни нарушения на върховенството на правото. Но без санкции механизмът няма смисъл – просто ще е един доклад, от който специалистите ще си вадят данни за анализ, но няма да постигне политическата цел, която трябва да обслужи.

Очакванията на българите към този механизъм са огромни, защото те нямат чувство, е в родната им съдебна система, прокуратурата и съдът работят в тяхна полза. А е очевидно, че всички дела не могат да отиват в Страсбург. Какво по-конкретно трябва да залегне в този механизъм за контрол?

Със сигурност единият от фокусите трябва да бъде правосъдието – как си осъществява то и независима ли е съдебната власт, т. е. качествен критерий за правосъдие и независимост на съдебната власт. От друга страна: критерий за ефективност на правосъдието – определени присъди за определен срок. Третият момент е с разпределението на ресурса. Аз акцентирах върху качествената част, защото именно там демокрациите от Централна и Източна Европа имат проблем с независимостта на правосъдието, докато по отношение на бързина някои от новите членки на ЕС стоят по-добре от някои от старите държави членки.

Следващата част – демократичен политически процес. За съжаление, както у нас, така и в други държави, в последните години наблюдаваме снижаване на стандартите на демократичния процес – купуване на гласове, контролирано гласуване. Това трябва да се наблюдава и да се реагира, защото то изкривява волята на гражданите. Това, което имаме накрая като политическо представителство, не е напълно автентичната воля, отговаряща на обществените очаквания.

Третото нещо – законодателният процес. България е една от страните с непредсказуем законодателен процес. Това го казва самата ЕК в последните доклади по механизма за сътрудничество и оценка, това го казват и експертите, които наблюдават. Въпреки че през 2016-17 година бе въведена т. нар. оценка на въздействието на законодателството, която трябваше да осигури един по-предвидим законодателен процес, това, за съжаление, не се случва. Ключови за нашата правна система закони минават без обществено обсъждане, без отчитане на позициите на заинтересованите страни, в последната минута се внасят в парламента и се гласуват по бързата писта. С преходни и заключителни разпоредби на едни закони се изменят въобще несвързани с тази материя други закони. Това създава правно несигурност, която вреди на бизнеса, но на първо място вреди на гражданите. Аз в момента, като юрист дори не знам по ключови закони дали няма да се гласува всеки един момент някой текст, който да нарушава базисни принципи. Това е проблем.

Няма как да не Ви попитам какво най-спешно трябва да направят българските законодатели в парламента, така че да оптимизират нашата съдебна система без промяна в Конституцията, която очевидно е твърде сложна за реализиране?

Със сигурност може да се направят някои малки промени, но, за да има ефект, трябва конституционна промяна. Промяна в устройството на съдебната власт, особено във функциите ВСС. Те трябва да бъдат променени така, че да се постигне действително съдийско самоуправление в Съдийската колегия, да има обществен контрол в Прокурорската колегия. Другата голяма промяна е по отношение на функциите и статуса на главния прокурор. Няма как в една конституционна демокрация да имаме институция, която практически не носи нито политическа, нито юридическа отговорност. Тук не става дума просто да има някакъв механизъм, а този механизъм да може да бъде задействан тогава, когато стане такава нужда, дано да не става. Свръхконцентрацията на власт, която по дефиниция в момента съществува в лицето на главния прокурор, е проблем за всяка една конституционна система и трябва да се намери адекватно конституционно решение, което означава процедура по отстраняване  от длъжност, която да се случва през парламента, от вида на  известните процедури по импийчмънт, като последното решение може да е на Конституционния съд, така че да има гаранции за справедлив процес. Това е нещо, което аз бих подкрепил като конституционна реформа.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!