куче, кане корсо

Винаги сме имали кучета. Първото, което помня, бил съм пет-шест годишен, се казваше Джони. Беше престарял пес, но обичаше да си играе с децата. И ние с него.

После си построихме нова къща, преместихме се да живеем в нея и там си взехме друго куче – Мишка. Както показва името й, тя беше малка. Но много интелигентна. Идваше, когато пасяхме кравите и сядаше до нас, когато обядвахме. Ако се наложеше да оставим „трапезата“, Мишка стоеше чинно до нея, не посягаше и я пазеше.

Никой не беше я учил, просто си беше такава.

Мишка роди две други кучета – Роза и Гроза. Роза умря още малка, а Гроза беше асоциална, но все пак привързана към хората си и къщата.

По-късно имахме две други кучета – Рони и Санди, комуто викахме Санде. Рони умря рано, а Санде живя повече от 15 години, но накрая умря и той.

Преди три години.

Наложи се да му търсим наследник и отидох до едно драгоманско село, откъдето с дъщеря ми взехме една каракачанка – Шарко. Беше като малка топка, сега, като се изправи, е почти 2 метра, по-висок от мен.

Много обича да си играе с хората, доскоро, като ме видеше, се изправяше на задните си крака и ме прегръщаше. Съответно – драска, цапа – не ти е работа.

Сега се е успокоил. Но без грешка познава кой какви намерения има и реагира напълно съразмерно.

Не го разхождам по улиците, има си достатъчно пространство в двора, сприятелил се е с котките и другите животни и когато не е гладен, даже им позволява да се хранят от неговата паница.

Та, искам да кажа – обичам животните, кучетата в частност.
Да не ме обвини някой в кучемразство.

Но да се гледат кучета, особено големи, в градски условия, в апартаменти от 70-80 квадрата, че и по-малки, да се пускат свободно да тичат по улиците и в парка не съм го приемал, не го приемам и няма да го приема.

Когато дъщеря ми беше малка, се разхождахме в парка в „Коньовица“, където и живеем. Тя много обича кучетата, но някои от тях я атакуваха прекалено агресивно и се страхуваше, което е нормално.

Молил съм собствениците на кучета да си ги сдържат, поне когато наоколо има по-малки деца, най-честият отговор беше – ти си пази детето.

Не го разбирам.

Кучето е куче и то има права, но все пак най-важното в този свят е човекът – и децата.

Някой да има куче и да го разхожда, а децата и другите да се съобразяват с кучешката свобода – минава отвъд някои граници.

Та Народното събрание според мен уместно се занима.

Може да не е уцелена мярата – за намордника специално. Може би са нужни поправки и натаманяване.

Но като цяло е това.

Не може кучетата да са свободни, а ние да си пазим децата от тях.

В никоя цивилизация го няма.

P.S. На снимката е Шарко. Много го обичаме.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!