Дфн. Момчил Методиев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на монографиите „Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници“, „Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери“ (2016 г., с Мария Дерменджиева), „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989“ (2010 г.) и „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (2008 г.). В момента е главен редактор на сп. „Християнство и култура“ и научен сътрудник към Института за изследване на близкото минало.
Македонската църква официално поиска автокефалия /самостоятелност/ от Вселенската патриаршия. По-рано тя изрази желание да припознае Българската православна църква /БПЦ/ като своя църква-майка, но нещата не стигнаха доникъде. Бихтe ли обяснили какъв е статусът на Македонската православна църква, каква е позицията на БПЦ и какви са отношенията между православните църкви понастоящем?
Македонската православна църква, претендирайки за наследство от Охридската архиепископия, през 1958 г. се обявява за автономна от Сръбската православна църква, а през 1967 г. – и за автокефална /самостоятелна – бел. ред./.
Тази автокефалия не е призната от Сръбската православна църква, като тя претендира, че това е само неин проблем и съответно всяко признаване на Македонската църква означава намеса в делата на Сръбската. По време на Студената война този въпрос остава нерешен. Същата е ситуацията и през 90-те години на 20-и век в смисъл, че Македонската църква претендира за автокефалия, но такава не е призната от останалите православни църкви. Постепенно, обаче, този въпрос започва да бъде обвързван с претенциите за автокефалия на други църковни общности, като най-остро стои проблемът с Украинската православна църква, която претендира за автокефалия от Московската патриаршия.
В крайна сметка двата въпроса са практически идентични, доколкото става дума за нова църква, претендираща за автокефалия и намираща се в държава, която е получила независимост от друга, по-голяма държава, в годините след края на Студената война. Това е казусът и на Украйна, и на Македония. Разликата между двата казуса е, че Македонската православна църква, след като дълго не правеше постъпки по въпроса, което е свързано и с проблема за името, поиска преди няколко месеца от БПЦ да съдейства за признаването на нейната автокефалия, срещу което изрази желание да припознае БПЦ като църква – майка. В началото Българската църква заяви, че ще съдейства за разрешаването на този проблем, но когато стана дума за последните чествания на годишнината от създаването на Охридската архиепископия през миналата седмица, тя не изпрати свои представите с аргумента, че Охридската архиепископия е част от църковното минало на БПЦ и че в устава на БПЦ е записано, че БПЦ е правоприемник на Охридската архиепископия.
В момента нещата се изостриха, тъй като преди около месец украинският президент Порошенко и непризната украинска църква изпратиха писмо до Вселенската патриаршия да признае автокефалния статут на Украинската православна църква. В Украйна съществуват 2 големи църковни структури. Едната е Украинската православна църква, обявила се за автокефална, но останала непризната, а другата е Украинска православна църква към Московската патриаршия, която е автономна в състава на Московската патриаршия. Що се отнася до броя на енориите, общо взето, те са сравнително равни.
Това, което се чува понастоящем е, че Вселенската патриаршия разглежда сериозно възможността да даде автокефалия на Украинската православна църква. В момента Македонската църква се опитва да обвърже своя казус с този на Украинската църква, което можеше да се очаква.
Двата казуса бяха свързани от самото начало и моето мнение е, че БПЦ трябваше да постави този въпрос пред Вселенската патриаршия, за да може да има активна позиция и по въпроса какво да бъде името на Македонската църква. В момента има спор дали да се казва „Македонска православна църква“, което не се харесва на Гръцката църква, или да е „Охридска архиепископия“, което може да се тълкува като претенции към българското църковно наследство.
Накратко, относно позицията на БПЦ, смятам, че със своята пасивност тя даде възможност на Македонската православна църква да я „прескочи“ и да се обърне директно към Вселенската патриаршия. БПЦ изпусна момента да участва в процеса на даване на автокефалия или поне на уреждане на статута на Македонската църква, което, според мен, е голям проблем.
Има ли реални шансове за автокефалия на Македонската църква?
От една страна може да се очаква, че Вселенската патриаршия ще се съобразява с мнението на Гръцката православна църква, която със сигурност е против автокефалия на Македонската църква преди разрешаването на спора за името на държавата. От друга страна, ако дари автокефалия на Украинската църква, а не дари на Македонската, които са два идентични казуса, това ще постави всички участници в процеса в изключително неудобно положение. С писмото на Македонската църква до Вселенската патриаршия и с признанието на Патриаршията, че е получено, имаме формалното обвързване на двата казуса.
Различни църкви ще възразят при двата случая. Сръбската православна църква е против автокефалия за Македонската, Гръцката църква е ангажирана повече с проблема с Македонската, докато Руската църква реагира отрицателно на възможността за даване на автокефалия на Украинската църква.
Това, че автокефалия се дарява, било то от Вселенската патриаршия или от църквата-майка, не нарушава ли самата концепция за самостоятелност, в смисъл, че тя става невъзможна за добиване, без да бъде дадена, т. е. без чуждо съгласие. Има ли в православната норма правила, които регулират този случай?
Вселенската патриаршия претендира, че е институцията, която има право да дава автокефалия в православния свят. Това е въз основа на един канон от Халкидонския събор от 451 година, 28-о правило, което според Вселенската патриаршия дава право на „Новия Рим“ – църквата в Константинопол – да дарява такава автокефалия. Наистина, оттогава нещата много са се променили и има много прецеденти, но, най-общо казано, Вселенската патриаршия претендира, че крайната санкция за даване на автокефалия трябва да бъде нейна, а от друга страна, да речем, Московската патриаршия настоява, че църквата-майка би трябвало да е тази, която дарява автокефалия. Това означава, че Московската патриаршия би трябвало да дари автокефалията на Украинската църква, което е невъзможно, или Сръбската да я дари на Македонската православна църква, което практически също е невъзможно. В този смисъл призивите БПЦ самостоятелно да дари автокефалия също звучат нереалистично, защото това би довело до влошаване на взаимоотношенията й с другите православни църкви. В идеалния случай тези противоречия би трябвало да се разрешават на Вселенски събор. Знаем, такъв бе проведен на о-в Крит през 2016 г. БПЦ подкрепи Руската църква и въобще не отиде на този събор. В подготвителните материали за събора, който се готви още от 60-те години, фигурираше точката как трябва да се дарява автокефалия, но този въпрос отпадна, така че в момента в православния свят няма съгласие за това.
Не съм канонист, но по мое мнение практиката в православието е когато имаме независима държава, да имаме и независима църква и би трябвало да има механизъм за постигане на автокефалия. За съжаление, такъв не съществува.
