„Ако едно пиле правеше пролет, он лето кеше да докара“. (За човек, който много работи, но не получава достатъчно подкрепа от околните).
Това каза наскоро майка ми Любка.
Омъжила се на 15 години, в 10-и клас на гимназията, на 17 ме е родила. Говорим си за това-онова.
Преди 16 години почина баща ми, промени се животът ни, на Любка – също.
Цял живот е гледала животни, предимно крави, така си изкарваше парите.
Понеже не беше успяла да завърши гимназията, смяташе, че децата й на всяка цена трябва да се изучат. И направи всичко.
Гледали сме по 10 крави и повече, трябва да се изкарват пари, децата да учат, няма как.
Преди две години продаде последната си крава, Суза. На 70 години и рече – боя се, че ще се спъна на прага на кошарата, нема нужда да страдат животните, а и вие.
Мъчно й беше, като болест.
Гледа пак животни, така е устроена, но по неизискващи грижи.
И много чете.
Преди немного време се прибирам, гледам – свалила от библиотеката едно томче на Проспер Мериме. Викам – откъде го намери.
А, рече, тука има интересни работи. В „Кармен“ си намерила цигански фрази, които познава и им прави лингвистичен анализ. При самоковските цигани не било така, макар да е разпознаваемо.
Повече харесвам „Летопис за царуването на Шарл Х“ и „Коломбо“, но тя си беше харесала „Кармен“. И си го тълкува.
Копче не можеш да й кажеш.
Любка има готови коментари за повечето житейски случки. Щях да напиша решения, но те са лични.
Скоро каза на една слабичка гостенка софиянка (Туиги, близо), която се похвали, че мъжът й я гледа, грижи се за нея – Видим, видим, можеш да се почешеш по коремо откъде гръбо.
Може да говори книжовен български, но не иска.
Селото е маненко, вика, ама клюките са големи. Горе пущиш перо, доле чекай гаска.
И още колко, например за жена, която търси непрестанно кусури на мъжа си – Тая зорлем го бута да иде при друга.
Това е животът според Любка.
Заслушвам се.
И мисля.
