Докато четете тази кратка статия, аз пътувам с двама много скъпи за мен хора до вечните места за почивка на „противоречивите“ прилепчани Йордан и Димитър Чкатрови и войводата Никола Каранджулов.
Казвам си, а и вярвам, че вие, скъпи мои, ще се съгласите, че на гореспоменатите не им е липсвал натиск от много страни, докато са живели техния бурен, но за съжаление кратък живот, даден пред олтара на свободата на Македония.
Дори и да ги погледнем от мултиперспективността, за да не загубим посоката в съвременността с още по-модерни пискливи учени, платени за това, да ни повтарят до безпаметност, че живеем в XXI век, революционерите, с които започнах тази статия, остават българи и, разбира се, герои на своите дни. Факт.
Въпреки всички препятствия, пред които са изправени, които за нас техните потомци са почти немислими, Чкатрови, Каранджулови и десетки хиляди други войводи, комити, ятаци, войници и офицери не се отказаха. Те не се отклониха от пътя на революцията. И не се колебайте да погледнете на това от много гледни точки. Някой ще каже, тези хора за Скопие са македонци, за София те са българи и тогава какъв е проблемът? За съжаление, има голям проблем. Тези десетки хиляди хора, знайни и незнайни герои, не заслужават да бъдат „убивани“, когато някой се позовава на тях, залепвайки им етикета на македонизма. Само с една цел, за да спаси от натиск своите невалидни и никъде по света непризнати национални позиции.
В днешно време последователите на героите, загубили живота си в борбата за свобода, онези последователи, които отказват да станат „модерни и мултиперспективни“, минават с цвете от гроб на гроб, немили-недраги и държат речи. За да не се забравя. За да остане жив споменът за подвига и най-вече за тяхната жертва за българската кауза в Македония.
Цветята изсъхват, ораторите си тръгват един по един, повечето от тях отнасят времето със себе си, а в първите редове за медалите винаги са ревльовците. Някой ги „обижда и обвинява“ за „греховете на техните азиатски прародители“, или ги „издава“, след като затварят дюкяните си за продаване на „българщина“. Какво се случва с останалите? Те са изправени пред натиск, но няма да ги чуете да плачат. Те ще работят тихо и ще се борят за оцеляването си, защото трябва да оцелеят, защото отказват да се предадат. Тъмната страна на идеологията ги научи, че тя е тяхна учителка, в която са лудо влюбени и не искат да напускат. Правата им са това, което трябва да се защитава, защото никой не може да се съгласи с тях, дори и да иска да говори с много перспективи.
В днешно време официална София е изправена пред натиск, поради факта, че тя остро и гордо, както подобава, повдигна въпроса за правата на българите в Македония. Натиск, който някои смятат, че ще донесе последния печат – българския в книжката със свидетелства за бесен македонизъм, антибългарски, съставен в Москва и разпространен от агенти на НКВД и техните сътрудници в София, Белград и Скопие. Затова на отговорните лица в София трябва да е ясно, че решението „Оставете българите в Македония да се разхождат на спокойствие из гробищата, докато напускат този свят един по един“ не е решение. Точно това е печатът, който търсят тези, които са сменили страната си, за да избегнат натиска. Борбата е не само за мъртвите герои, но и за живите. Тези, които са останали верни на своята същност и на кръвта си.
Българският държавник, който ще успее да разреши въпроса за правата на българите в Македония, ще спаси българщината в Македония, подложена на агресивна асимилация и унищожение, от сигурна гибел, която се осъществява повече от 100 години. В резултат на това благодарността на бъдещите поколения македонски българи ще постави лицето й като майсторски нарисуван портрет в колективната историческа памет на българския народ, редом с портретите на Васил Левски, Христо Ботев, Гоце Делчев и държавника, който обедини Княжество България с Източна Румелия, въпреки несъгласието на Великите сили, първият монарх на Третата българска държава Александър I Батенберг.
Нека примерът с неговата решителност да бъде основа за всяко следващо решение на официална София, свързано с незарасналата рана Македония и нейните деца, които отказват да приемат чудовищното инженерство на Сталин, Тито и Димитров, извършено преди повече от 70 години.
PS: Честит Ден на независимостта, братя българи от България, Македония и целия свят!
Атанас Величков, журналист и собственик на сайта „Трибуна.мк“.
