От утре без брифинги на Националния оперативен щаб, създаден за овладяване на пандемията от коронавирус. Това на пръв поглед несъществено събитие всъщност е символ на съществена промяна в начина ни на живот, защото отразява психологическата линия между живот в условията на пандемия и живот в условията на нормализация. Бяхме свикнали с телевизионните изяви на временната организация дотолкова, че нарицателното Щаба вече бе съвсем ясно и недвусмислено относимо не например към щаба на армията, а към конкретното звено, ръководено от превърналия се в медийна звезда генерал Мутафчийски.
Щабът още не е разпуснат и ще продължи да функционира поне до декември, но ако не се оправдаят черните вещания за завръщане на пандемията наесен, може би повече няма да имаме вземане-даване с него, макар и опосредствано от телевизионния екран.
Спирането на редовните пресконференции сигурно доставя неподправена радост на хейтърите на Щаба, които според социологичните проучвания са малцинство, но пък бяха достатъчно гласовити през цялото време на извънредната ситуация, управлявана по препоръките на звеното на Мутафчийски. Те като цяло се припокриват с групата на неодобряващите мерките и си имат свои медийни звезди, които противопоставят в съзнанието си на екранния образ на Мутафчийски. Най-ярък пример – доц. Мангъров.
Критиците на мерките отправиха към Щаба най-различни обвинения – от сервилност до некомпетентност, но като че ли най-честото бе, че с пресконференциите се всявал страх у хората.
Дали наистина беше така? Да, в социалните мрежи изобилстват постове на хора, които се чувствали депресирани, притеснени, стресирани и т. н. от бликащата информация за опасността. Тези тежки душевни терзания обаче не проличаваха по празници, когато същите тези „наплашени“ хора, вместо да се свият в черупките на страха си, хукваха в своите десетки хиляди автомобили към всички краища на страната да лекуват наранените си души. Не ги спряха нито призивите на въпросния Щаб, нито КПП-тата, спретнати по негова препоръка.
Да, безспорно имаше и такива, които се притесняваха силно от случващото се, но не Щабът бе виновен за това със своите брифинги и предупреждения. Те се осъществяваха два пъти дневно /впоследствие – веднъж/ и нямат съществено влияние върху потопа от негативна информация от страната и чужбина, който медиите избраха да изливат върху аудиторията си през цялото останало време.
За мнозина пък Щабът символизираше властта и тъй като тя не е твърде популярна понастоящем, той и дейността му бяха автоматично отричани, без оглед на това, че представяха обикновено много по-непротиворечива информация от критиците на своята линия на действие срещу коронавируса. Дори и сега, в края /дай, Боже/ на пандемията, противниците на мерките, реализирани по препоръка на Щаба, продължават да отричат абсолютния и лесно проверим факт, че всички страни, които взеха мерки, подобни на нашите, и ги взеха относително навреме, регистрираха добър резултат и малко смъртни случаи. Тези пък, които се забавиха или тръгнаха по различен път, предлаган като алтернатива и у нас, понесоха много по-жестоки последствия в здравен аспект и не пожънаха очакваните ползи за икономиката си, дори напротив.
Не виждам какво толкова лошо има в това да се признае, че едни хора, които са вярвали в нещо различно и са го приложили, са се оказали прави, поне за момента. Но това няма да се случи в България.
Едно е сигурно: в оценките си за дейността на Щаба българите са и ще останат разединени. Свят голям, хора всякакви. На мен Щабът не ми пречеше, даже информацията му ми беше полезна. Но нямам против да спре да се появява по телевизията, след като пандемията отмира, а други хора се дразнят от него.
Въпросът, който остава, е кога доверието на обществото в българските институции ще се издигне до степен, при която в ситуации като настоящата пандемия ще спрем да се съмняваме, че работят за наше добро, а не за някакви подмолни или политически интереси. Както показа раздвоената обществената реакция спрямо стратегията срещу пандемията, не напредваме в това отношение.
Скриването на Щаба от обществото, за да не дразни по-гласовитата част от него, няма да реши основния проблем. Защото в бъдеще ще има и други извънредни ситуации и други Щабове, които да се справят с тях, но и те ще изпитват проблема с доверието, който е може би най-големият в българското общество. Сега той няма да е фатален, защото коронавирусът, макар и доста опасна болест /онези, които го обявяват за грип, нека почетат малко повече сериозни изследвания по въпроса/, не е такава заплаха, че да постави под съмнение съществуването ни като народ и общество.
Но ако в бъдеще се появи по-опасно предизвикателство, неспособността да се примирим поне временно, че човекът до нас може да вижда нещата различно, може да е пагубна.
От нея трябва да се излекуваме с предимство.
