Фактът, че само ние сред всички бивши соцстрани си нямаме Музей на комунизма, показва колко спешно се нуждаем от такъв. Когато бяха на власт, сините направиха две големи грешки, провеждайки символното освобождаване от комунизма. Първата е, че не демонтираха Паметника на Съветската армия. А втората – че взривиха мавзолея.
Ако съветският войник беше изчезнал. Ако мавзолеят не беше взривен.
Ако съветският войник с шмайзер в ръка беше изчезнал от небето над София, това щеше да бъде категоричен знак за край на руското влияние и на зависимостта от комунизма, който бе внесен в страната и превърнат в държавна идеология именно под това влияние. Фактът, че паметникът си стои и до днес, е знак за обратното: че влиянието продължава. Защото работата на паметниците е не само да пазят паметта на нацията, но и да символизират ценностната ѝ ориентация.
Мавзолеят на Георги Димитров можеше да загуби ролята си на комунистически монумент и без да бъде разрушаван. Достатъчно щеше да е да бъде прекръстен на Музей на комунизма. Още повече, че щеше да получи наготово първия си уникален експонат – системата за поддържане на мумията (каквато имаха още само Русия и Северна Корея). Към нея можеше да се прибавят други емблематични образци на бившия режим. Включително можеше на трибуната отвън да се поставят восъчни или пластмасови фигури на членовете на Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков, които оттам посрещаха задължителните тогава манифестации на „работниците, селяните и интелигенцията”.
Позицията към тоталитарното наследство се изразява по-убедително със символната му трансформация, отколкото с физическото му унищожаване. Защото в първия случай тя е подложена на съвременна интерпретация, а във втория е сведена до еднократен заличаващ жест, след който не остава „текст”, адресиран към идващите поколения. Не напразно е толкова непреклонна реакцията на руските власти и на местните им адепти срещу всеки опит за влагането на нова символика в Паметника на Съветската армия с изрисуването на графити в подножието му. И не напразно това се прави от млади хора, които дори само с летящите си скейтбордовете пародират революционния патос на камъка и бронза.
Проблемът обаче е, че в неговата цялост (почти 50 метра височина) този паметник едва ли може да бъде подложен на интерпретация, която да го лиши от заложеното му послание – на подчинение пред Големия брат. И това пролича добре в намерението на арх. Игнатов до го скрие в гигантска могила, което щеше да замени идеологическата агресия в центъра на София с естетическа.
Другояче стояха нещата с мавзолея – пространственият му образ и мащаб позволяваха да се изпълни със съдържание, което да опровергае първоначалния му замисъл. С почти комичната си препратка към мумиите и пирамидите той сякаш сам се беше превърнал в музей на комунизма, в музей на тоталитарната власт с нейната претенция за вечност.
„Като толкова искате Музей на комунизма, съберете пари и си го направете„
Фактът, че сините не осъзнаха поднесената им „на тепсия” възможност, а се отдадоха на несръчно бомбаджийство (едва разрушиха сградата през 1999), като че ли ни обрече никога да нямаме Музей на комунизма. На червените ли да разчитаме да подредят собствената си история в експозиция, която да разкрива репресивните им практики? През 2010 година по предложение на инициативна група, в която имах привилегията да участвам, първият кабинет на Борисов гласува решение сградата на Музея на МВР (зад Съдебната палата) „да се отдаде за целите на Музей на комунизма”. Но нищо не последва. Божидар Димитров, тогава министър без портфейл, ми каза приблизително следното: Вие, антикомунистите, като толкова искате Музей на комунизма, съберете пари и си го направете. Та се наложи да го попитам: Почитателите на траките ли събират пари, за да им направят музей?
Резултатът: в сградата зад Съдебната палата продължава да се помещава Музеят на МВР. А България продължава да е единствената държава от бившия съветски блок, която си няма Музей на комунизма (и в Албания вече има – в центъра на Тирана, в един от хилядите бункери, построени от Енвер Ходжа). Впрочем, отговор на въпроса защо си нямаме Музей на комунизма се съдържа в експозиция на Музея на МВР. От пресцентъра на ведомството съобщават, че „посетителите могат да видят документи и фотоси, които отразяват важни събития от дейността на министерството от неговото основаване до наши дни”. Това се нарича исторически континуитет – няма цезура между преди и след 10 ноември, за три десетилетия успяхме да изградим хибридно общество, което безконфликтно съчетава елементи на комунизъм и демокрация. За него Музеят на комунизма е неканен гост, защото се противопоставя на любимата му мантра: Не прокарвай разделителни линии! А музеят не само ги прокарва, но и ти напомня, че ако не ги виждаш, де факто си съучастник в престъпление. Не позволява на забравата да замаже разделителната линия между виновни и жертви през комунизма. Не позволява да се стигне до онова състояние, при което всичко е приемливо – и да си бил доносник вчера, и да откраднеш милиони днес, и да биеш жена си и вчера, и днес.
Нормализиране на злото
Нашият музей, ако все пак някой ден се роди, трябва да бъде строг, сърдит дори. И в никакъв случай не бива да прилича на Музея на ГДР в Берлин, в който главен герой е трабантът. За разлика от нас, източногерманците могат да си го позволят – защото се вляха в една стара демокрация и заживяха според нейните правила. Нашият музей не бива да е и като Дома на терора в Будапеща, който представя равнопоставено фашизма и комунизма. А между тях има съществена разлика. Само за няколко години фашизмът отне живота на милиони и набързо разкри чудовищното си лице, докато комунизмът се точи с десетилетия в мирно време, през което хората се опитваха да живеят нормално в един ненормален свят – и така нормализираха злото. Домът на терора върши работа на унгарския национализъм, олицетворяван политически от Орбан, който има за цел да представи унгарската нация като невинен потърпевш на чужди окупации. Смисълът на този вид музеи обаче е точно обратният – да дават уроци по разпознаване и поемане на вини, да бъдат институции на символното възмездие.
Що се отнася до България, Божидар Димитров може да спи спокойно вечния си сън – няма да имаме Музей на комунизма, защото колкото повече свикваме с хибридното си общество, толкова по-малко усещаме уродливостта му. Както беше и с комунизма.
Текст: „Дойче веле“, заглавие: „Дебати.бг“.
[tcm id=“1″]
 този паметник едва ли може да бъде подложен на интерпретация, която да го лиши от заложеното му послание - на подчинение пред Големия брат.){kind=link}