Проблемът с изличаването на комунистическата символика от пейзажа на родината и съзнанието на българите е един от основните по пътя към окончателното освобождаване на българското общество от останките и мутациите на комунизма. Всяка година на днешната дата отбелязваме годишнина от една голяма реална, но и с дълбоко символично значение стъпка напред към постигането на тази цел – събарянето на един от най-значителните тоталитарни паметници, какъвто бе Мавзолеят на Георги Димитров.
Това бе стъпка, която през 1999 г. предизвика едновременно ентусиазъм и гняв в зависимост от политическите възгледи, но без съмнение бе необходима като демонстрация на решимостта на България да продължи по новия път, който избра близо десетилетие по-рано.
Мавзолеят бе изграден през 1949 година за съхранението на тялото на починалия Георги Димитров. Той е паметник в духа на онази примитивна съветско-азиатска символика, която роди Култа към личността и която, без сама да се усети, приравни комунистическите лидери към древните авторитарни тирани, които също са искали да се увековечават чрез пирамиди и мавзолеи. Нещо повече: липсата на религиозна мотивация за построяването на гробница за съхранение на тялото на лидера прави този акт още по-труден за възприемане от нормално мислещите хора. Той обаче има своето място и обяснение в комунистическата практика за промиване на мозъци.
Първият етап от строежа на Мавзолея /а не целият строеж, както едно време разправяха/, след който е било възможно съхранението на тялото на Димитров, е построен за 6 дни, докато то бъде докарано от Москва. Това, разбира се, е станало под строги заповеди, но тези, които са били деца по врмето на комунизма, сигурно помнят легендите за всенародната любов към Вожда и Учителя, която е накарала хората да положат неимоверните усилия, необходими за бързата реализация на проекта. Комунистическата митология около сградата-гробница, естествено се съсредоточаваше около строителния подвиг и пропускаше да спомене няколкото смъртни случая по време на спешните строителни действия. Хора, които са платили с живота си за съхранението на една мумия.
Впоследствие едва ли има някое учениче, което поне веднъж да нее водено от учителите си на поклонение на мумията вътре, включително децата от провинцията, а на първомайските манифестации пък от трибуната на сградата богоизбраните управници и партийни ръководители приемаха наредените пак от тях паради.
Дори само тези примери дават представа за значението на Мавзолея като символ на българския комунизъм и обясняват защо в крайна сметка беше наложително той да бъде премахнат /и не само той/. Разбира се, това срещна неистова съпротива от бившите комунисти, пребоядисани като социалисти, но тя не бе достатъчна, за да спре решимостта на хора като Евгений Бакърджиев, министър на регионалното развитие и благоустройството в правителството на ОДС с премиер Иван Костов. Именно по негово предложение към кабинета, а впоследствие и по негова заповед бе реализирано и разрушаването на Мавзолея.
Разрушаването на масивната сграда не е било проста задача, при планирането му е трябвало да се вземат предвид много фактори, като близостта на други важни сгради /банката, царския дворец/, подземните инсталации и т.н. По тази причина то се провежда поетапно в продължение на 6 дни.
Първата детонация, на която присъстват министър-председателят Иван Костов и кметът на София Стефан Софиянски, е проведена на 21 август. Необходими са били още няколко експлозии в различни сектори на сградата, а през последните дни от акцията и извършено досъбаряне с тежка техника.
Впоследствие след смяната на властта от проектите за оползотворяване на подземните части, например за трезор на банката, не излиза нищо и мястото остава вече 20 години с бетонната площадка, с която е запушена дупката.
Разрушаването на Мавзолея беше трудно в политически аспект, но крайно необходимо действие, промяна, която бе знакова за много българи, тъй като им илюстрира, че необратимите промени са възможни.
„За мен премахването на Мавзолея бе един ясен символ за това, че България е тръгнала по един нов път – път към Европа, към нашата европейска цивилизация, към евроатлантическите ценности. Все повече и повече, с всяка стъпка се отдалечаваме от евроазиатския комунизъм. това, което тегнеше над Европа и света, в момента изтлява. Призракът на комунизма си отива завинаги“ – каза за „Дебати.бг“ основният двигател на проекта г-н Евгений Бакърджиев, интервю с когото можете да прочетете по-късно днес на страницата на „Дебати.бг“.
Г-н Бакърджиев е оптимист по отношение на освобождаването на съзнанието на следващите поколения от сянката на комунистическото минало, но предупреди, че за това трябва да се работи упорито и без да се пропуска нито една необходима стъпка.
20 години след заличаването на може би най-големия символ на комунизма пред българското общество все още стои голямата задача да подходи по същия начин и към останалите – така, както в Германия се отнасят към нацистката символика.
Без изключения и компромиси.
Защото Дяволът се крие в подробностите.
