Петър Берон много мразеше президента Желев. Никога няма да му прости, че в края на 90-а обяви, че е работил за Държавна сигурност в момент, когато комунистите се готвеха да го направят министър-председател. (Вместо Луканов, в крайна сметка тогава Берон беше патица. Харесвам доктора, независимо че съм му чел доносите.).
В Станишево време, в 40-ото Народно събрание, Берон беше заместник-председател, барабар с още 7-8 души.
И попаднахме заедно в едно радиостудио. Като излязохме за почивка, вика – Жельо сега бистри политиката по пейките в парковете, а аз съм заместник-председател на парламента.
Ме досмеша, но не му го казах.
България е парламентарна република и на теория председателят на Народното събрание е над министър-председателя и даже над президента. На практика е фигурант. От по-скорошните – Цецка, Мишо Миков, пак Цецка, Димитър Главчев, Караянчева.
Дали някой си мисли, че от тези хора нещо наистина зависи?
Хеле пък от заместник-председателите.
Мислех си такива неща, като гледах цирковете в парламента около оставката на Валери Жаблянов. Не го познавам човека, скоро го гледах как наставляваше дъщеря си на „Стамболийски“ в София. Стори ми се добър, загрижен и любящ.
Не е там работата. Повечето българи сме нормални хора, ако и върхушката и прилежащата ѝ журналистика да ни верят в обратното.
Но г-н Жаблянов в политическата си битност прехвърли мярата.
Вярно е, че по-голямата част от електората на БКП/БСП вярва, че убийствата от Народния съд са справедливи.
Но убийствата са си убийства. Отговорност на хора като доскорошния заместник-председател на парламента е да кажат, че тези неща не могат да бъдат оправдани.
Вместо това – другарки и другари, антифашисти и социалисти.
А Корнелия се пеняви.
За някакъв си заместник-председател.
Го разбирам. Брани си четата.
Но не така, не така.
