В края на миналата седмица Джулиан Асандж, създателят на WikiLeaks, беше обвинен в САЩ. Прокурорите обявиха наличието на запечатан обвинителен акт в съдебно дело по несвързан случай, твърдят още от WikiLeaks. Понастоящем той е гражданин на Еквадор и от 2012 се укрива в посолството на Еквадор в Лондон, където намери убежище, след като срещу него бяха повдигнати обвинения за изнасилване в Швеция, а властите поискаха екстрадирането му. Опасенията на Асандж бяха, че ако бъде арестуван, ще бъде екстрадиран в САЩ и предаден на съд заради публикуването на секретни военни и дипломатически документи. Миналата година Швеция свали обвиненията срещу него, но бpитанcкото пpавоcъдие отказа да отмени издадената заповед за арест, тъй като Асандж не е спазил условията на освобождаването му под гаранция през 2012. Така той вече шеста година живее като доброволен затворник.
Преди да стане световноизвестен и да се докара дотам, докъдето се намира в момента, WikiLeaks приличаше на медиен експеримент, който тества границите на прозрачността, иначе казано на свободата на словото. В средата на първото десетилетие на 21 век никому неизвестният сайт WikiLeaks, започна да публикува на порции документи за швейцарските сметки на известни лица и имейл кореспонденцията на политици, главно републиканци, около предизборната кампания през 2008.
Радикалната промяна в WikiLeaks
През 2010, WikiLeaks качи черно-бяло видео, което показваше как американски войници убиват 12 иракчани, двама от които – журналисти на „Ройтерс“. Кадрите, известни още като „Косвено убийство“( Collateral Murder) потресоха световната общественост и предизвикаха бурната реакция на граждански организации и защитницитe на свободата на словото отвъд Океана, както и остра критика срещу американската армия. Последва един от най-големите „течове“ на секретна информация – сайтът публикува дипломатическа кореспонденция, аудиозаписи на разговори и документи на американската армия, свързани с военните действия в Ирак и Афганистан. Така WikiLeaks излезе от обема на понятието „медия“ и се превърна в канал за огласяване на секретна информация. Стартирал през 2006 като поредния сайт, който печели от задоволяване на любопитството на онлайн публиката, само четири години по-късно WikiLeaks беше сочен от редица официални лица в Съединените щати като заплаха за националната сигурност.
В центъра на руската хибридна война
Иракските разкрития дадоха нова посока за развитие на сайта. Само 6 години след „бомбата“ по американската армия, през 2016 WikiLeaks се прочу с публикуването на хакерски имейли, очевидно получени от руското разузнаване, в опит да се манипулират президентските избори в САЩ. От дистанцията на времето историята на WikiLeaks поставя въпроса за границата между прозрачността и сигурността, както и кога информационното осветляване се превръща в информационна война.
Видеоклипът с убийствата на иракчаните, се появи в WikiLeaks през пролетта на 2010 година. Той е заснет през 2007 от американски военен хеликоптер и показва как екипажът стреля по група иракчани, които вървят по улица в предградие на Багдад. Убити са всичките 12 души – включително двама журналисти от „Ройтерс“, чиято камера е взета по грешка за оръжие.
В хода на последвалите обяснения, американската армия декларира, че още през 2007 случаят е бил разследван и че се касае за инцидент. Пентагонът отправи обвинения към WikiLeaks, че качените на сайта кадри са монтирани, като са изрязани военните действия в същия квартал. Редактираното видео дава по-малко информация и оставя впечатлението, че стрелбата от хеликоптера е нарочна и идва от нищото. Но макар че се касае за грешка на екипажа на хеликотера, разкритието остави горчивия привкус за американското общество, че армията е стреляла по журналисти и е прикрила случилото се, обяснявайки го с боевете, които се водят в района.
Публикуването на дипломатическа кореспонденция и разговорите, както и на архивни документи за войните в Ирак и Афганистан, превърна медията на Асандж в канала, през който е осъществено най-голямото изтичане на класифицирана информация в историята на Съединените щати.
Националната сигурност vs правото на информация
Темата за напрежението между националната сигурност и правото на обществеността да бъде информирана не е от днес. Подобни течове е имало и преди: през 70-те на подобен принцип бяха публикувани архивни документи за участието на САЩ във войната във Виетнам. Но технологиите дадоха нови възможности за незаконно сдобиване с огромни количества информация и изведоха въпроса с нова острота.
А тя има и правен аспект. Малко след като WikiLeaks публикува видеото, източникът на кадрите – Челси Майнинг – беше предадена на властите и получи 7-годишна присъда, при първоначални 35 години за шпионаж. Администрацията на Обама и сега на Тръмп безмилостно преследва като предатели източниците на подобна информация. От друга страна, журналистите и медиите могат да публикуват всичко, което представлява обществен интерес.
След сензацията и 15-те минути слава, дойде разкриването на допълнителни причинно-следствени връзки и отрезвяването. WikiLeaks беше обявен за сайт, обслужващ интересите на руското разузнаване и доверието в него спадна. Миналата година Майк Помпейо, тогавашния директор на ЦРУ, обяви, че публикуваните от Асандж имейли на Демократическата партия за стратегията при дебата между републиканеца Бърни Сандърс и Хилари Клинтън са достъпени след хакерска атака от страна на руските тайни служби. Асандж беше нарочен, че е извършил държавна измяна в полза на „враждебно към САЩ чуждо разузнаване“. Според разследването публикуването на голям обем информация, свързана именно с Клинтън, а не с Тръмп, е оказало влияние при избора на президент. И тъй като течът се свързва с руското разузнаване, ЦРУ смята, че именно то е оказало подкрепа на Тръмп да спечели изборите.
WikiLeaks компрометира издателската дейност
Нишката, която свързва най-големите истории на WikiLeaks – „Косвеното убийство“ и изтичането на кореспонденцията на Демократическата партия, показва, че безобидната на пръв поглед прозрачност не винаги е в полза на обществото. Публикуването на високочувствителна информация, повишава читателската аудитория, а оттам – и приходите на медията, но носи риск за издателите и обществото по линията на политическия аспект, който съдържа. „Информацията“ е полуистина, т.е. манипулация, ако не е придружена от обяснения кой е източникът й и какви цели се преследват с публикуването й. Когато „източникът е пожелал анонимност“, читателите имат право да знаят по каква линия той се е сдобил с информацията или документите и защо я огласява инкогнито. Много често „анонимните източници“ преследват користни цели – очерняне на политически или пазарни опоненти, лично отмъщение и т.н. Дори пускането в интернет на голям архив от документи не съдържа цялата истина, защото липсва контекстът.
Остава да разберем дали обявеният от американската прокуратура запечатан обвинителен акт срещу Асандж ще се окаже свързан с убийството на иракчаните или с предполагаемото му участие в руската намеса в последните президентски избори в САЩ. Засега няма информация за контакти между Асандж и руското разузнаване. Това означава, че на WikiLeaks все още се гледа като на медия. Ако прокуратурата отвъд Океана не разполага с такива доказателства, обвинението би създало скандален прецедент в САЩ, тъй като би означавало, че издателската дейност може да се третира и като престъпление.
