Нарцисизмът, икономиката, възхищението пред гангстерската култура, всичко това е част от уравнението „живей бързо, умри млад“, основният мотив на съвременната поп-култура.

Стилът на Джъстин Бибър (рапърска шапка, анцунг с качулка, свлечени панталони или обратното – прекалено тесни, гарнирани с дълга тениска ала-туника), който изпраща посланието „тайничко съм гей“, известен още като „суанг“ (англ. swang), езикът на Майли Сайръс, малоумната прическа на Скрилекс са част от явленията, които характеризират съвременната поп-музика, макар да нямат общо с музиката.

Но ако разбираме какво се пее и се заслушаме в текста, вероятно ще открием доста по-тревожни сигнали. Апокалиптичния мотив – всички ще умрем – така или иначе, правете точно това, което ви скимне сега, защото утре може да сте в дървен костюм, е водещ в песните на повечето идоли на тийнейджърите.

Без да се впускаме в сериозен анализ, може да забележим изобилието на нарцистични маркери, например преобладаващи лични и притежателни местоимения в 1 л. ед. ч.: аз, на мене, моят.

whitney-thalia-hall-31

Песента на нашумялата шведска поп-изпълнителка Икона Поп – I Love It е ода за това как да се разбиват коли, как да с изхвърлят нещата на някого по стълбите и най-вече – как да се прави всичко, което ви се иска, под мотото: „Не ме интересува, така ми харесва“ (I don’t care, I love it). А непрекъснато бълващата хитове Кийша, казва на някого, когото сега е срещнала „да се възползваме максимално от нощта, защото ще умрем млади“. „Уан Дирекшън“ (One Direction) съветват феновете си да живеят докато са млади (Live While We’re Young) а Рик Рос и Кейн Уест пък направо призовават „живей бързо и умри млад“(Live Fast, Die Young). Да, но защо? Значи не е само синият кит, онази безумна игра, която призовава децата да се самоубиват, ами и съвременната поп-музика, т.е. изпълнителите, на които те се възхищават.

За разлика от играта, нито един от изброените изпълнители не очаква да умре утре или вдругиден. И все пак – може ли подобно послание да отразява нещо по-голямо? Фактът, че тези песни отговарят на умонастроението на не малка част от младежите по света, не е ли нещо като вик за помощ?

Американската психоложка Джий Туендж, в една от книгите си: „Поколението ‚аз“: защо днешните младежи са по-самоуверени, напористи, по-известни и по-нещастни от предишните поколения“(Generation Me: Why Today’s Young Americans Are More Confident, Assertive, Entitled—and More Miserable Than Ever Before) казва, че музиката, заедно с телевизионните програми, киното и книгите са мерило за културните ценности. Туендж е провела няколко изследвания върху поп-музиката. Тя и нейни колеги изучават музикалните хитове между 1980-та и 2007-ма. Резултатите сочат, че текстовете са по-малко насочени към общността или общите ценности и повече насочени към“ аз-а“. В тях почти не се срещат излияния като „Искам да държа ръката ти“, но пък има „Звънни ми, евентуално“ (Call Me Maybe?), както и всякакви нарцистични мотиви, свързани с аз, на мене, моят.

Според изследователите, промените в музикалните текстове, говорят за надигаща се вълна от нарцисизъм, като посланията стават все по егоцентристки.

През 80-те всичко беше „любов, любов и пак любов“, разнообразена с „нека сме заедно“, а десетилетието е посветено на общуването.

Промяната – пише авторката – показва, че младите хора стават все повече обърнати навън, самоуверени, самовлюбени. А музиката, обсебена от идеята за смъртта отразява тези настроения. „нарцисизмът е свързан с поемане на рискове“, пише Туендж. „А както знаем, той е завладял изцяло младото поколение. Музиката, изпълнена с темите „аз“, склонява и към поемането на рискове, а посланието понякога явно, а в други случаи – като подтекст, е възползвай се максимално, защото скоро ще умреш.

Това не означава, че времената, когато в музиката преобладава „Искам да държа ръката ти“, повечето хора да живеели порядъчно и са внимавали да не се побъркат. Джим Морисън, който пееше „Здравей, обичам те“ (Hello, I Love You), беше на „ти“ с бутилката, а поп-красавицата Уитни Хюстън, се бореше с наркотична зависимост още през 80-те, докато пееше във второ лице и първо, множествено число.

Идеята да се живее бързо и да се умира млад, от доста години изкушава рок-изпълнителите и техните фенове и може би е продукт от нещо по-дълбоко вкоренено в консуматорите на поп-културата.

И ако употребата на наркотици, е показател за безразсъдството на едно поколение, то младите хора определено не му мислят много. Американската Агенция за злоупотреба с вещества и психично здраве(SAMHSA), през последните 6 години отчита непрекъснато увеличаване на употребата на незаконни наркотици, най-вече екстази сред хората между 18 и 20 години. Да не забравяме, че Риана и Майли Сайръс имаха подобни препратки в някои от хитовете си.

Мотивът за безпътицата и поетизирането на смъртта не са нови в културата. Те са основна тема в символизма, течение в поезията от 20-те години на миналия век, както и с прозаичното течение диаболизъм. (В американската литература последовател на това течение е Едгар-Алан По, а у нас – Светослав Минков.)

Темата за смъртта, навлиза в популярната музика малко след Втората световна война. Във Великобритания през 60-те набира популярност субкултурата „мод“, съкращение от modernist (модерен). “Модовете” свързват музиката и облеклото, т.е. модата. Носят се изискани костюми, слуша се соул, R&B, карат се скутери. Начинът на живот пък включва неуморни танци в нощните клубове, енергията за които идва от  амфетамини. Културата на Великобритания от 60-те до голяма степен е отразена в песента „Моето поколение“( My Generation) на The Who. Трудно може да се каже дали се касае за някакво настроение, поето от музиката или настроение, дошло вследствие на музиката. Вероятно, в различна степен, са верни и двете.

Макар и на пръв поглед тривиална, на популярната музика си струва да се обърне внимание. Още повече – не за пръв път, хит класациите дават сигнали за болест. Първият, който заговори по темата „прави, каквото искаш сега“, беше американският поп-певец Принс през далечната 1982-ра, а песента ми се казваше 1999-та. Припевът на песента е: „Да, купонът свърша през 2000-ната/ Опа, няма време/Тази вечер ще празнувам сякаш е 1999-та“(Yeah, they say two thousand zero zero party over/Oops out of time/So tonight I’m gonna party like it’s 1999).

Разликата между 1999-та и днешния апокалиптичен поп е само в мотива, причината заради която да се отдадем на забавлението. В 1999-та се говори за Деня на Страшния съд, а светът е обхванат от войни. Посланието е: „във всеки един момент, светът може да загине, но преди да стане това, ще се натанцувам за цял живот. Единственото решение срещу унищожението е да се веселиш.“ Възможно е това послание да е свързано с времето: 80-те на миналия век са десетилетието на Студената война. Поп-културата отразява страха от ядреното унищожение. Телевизионният филм „На следващия ден“ (The Day After), който излезе през 1983-та и описва живота в постапокалиптична Америка, беше гледан от рекордните 100 млн. зрители.

Възможно е днес рефренът „забавлявай се, защото ще умреш“, да носи по подобен начин есенцията на времето: икономиката е в застой, политическите различия са много дълбоки, глобалното затопляне и природните катаклизми са факт, водят се войни в Сирия, Ирак, ислямските фундаменталисти организираха няколко атентата в различни точки по света.

Самоубийственият порив в съвременната поп-култура може да е свързан с живота, но може и да съдържа остатъчен продукт от нещо по-голямо, вкоренено в начина на мислене на съвременниците.

През 1957-ма Норман Мейлър пише противоречивото си есе „Белият негър“ (The White Negro) в което разказва за възторга на белите от джаза и суинга. Толкова завладяващи се оказали тези стилове, че младите американци възприемали черната култура като собствена. Много черни музиканти през 20-те напуснаха този свят до и на сцената. Да си цветнокож и сега в Америка крие риск. Голяма част от това население живее опасно, на и отвъд границата на закона. Всеки конфликт в тези общности може да завърши фатално.

А културната матрица гласи: музиката на афро-американците отразява определен начин на живот (както при модовете от 60-те години във Великобритания). И този код предполага, че смъртта те дебне по петите. Сред американците даже има фразеологизъм, останал до днес: „ще празнувам като през 1999-та“. Ние казваме „ще се разбия от купон“. Смисълът е един и същ. И черната култура, свързана с джаза много напомня на борческата култура у нас, чиито носител е чалгата и чалга-рапа, в по-ново време.

Въпреки културните различия посланието е едно и също: живей бързо и умри младТова е признание, че си силен, не се пречупваш, налагаш се. Ти си престъпник. А престъпният свят  е доминиран от насилиеНай-добре е да се забавляваш сега, защото утре може да те няма.

Поп културата (и чалга културата у нас) до такава степен са заредени с подобни послания, че дори не е нужно вече те да се отправят през текста. Аудиторията е закърмена с тях и ги долавя във въздуха, като вибрации.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук